Полъх за промяна

Дъщерята на морето

Живял рибар в крайморско село –

и в пек, и в дъжд избърсвал чело,

поемал сутрин с лодка стара

прехраната си да изкара.

Морето щедро щом билò,

ловът донасял му добро,

когато нямал пълна мрежа,

обхващала го безнадежда.

До него – тиха и грижовна –

добра избраница съдбовна,

жена му внасяла усмивка

в труда и в сладката почивка..

Но мъчело ги нещо двама –

детенце дето все си нямат,

край тях да пее, да се смее,

да носи радост, да щурее.

Веднъж потеглил към морето

рибарят. Стигнал там, където

не бил достигал досега,

далече под една скала.

С почуда пещера съзрял –

как досега не я видял?!

Морето – равно и спокойно –

ни вятър, ни вълна – безбродно.

Когато мрежата си хвърлял,

дочул от пещерното гърло

плача на бебе: ту усилен,

ту стихващ и така безсилен.

Обърнал поглед – що да види:

сред пещерните скални миди

поклащал се самотен сал

и вътре в него – бял товар.

Рибарят лодката оставил,

заплувал бързо… Що да прави?!

Застинал в ўплах – не е грешка –

 детенце в лека светла дрешка,

размахва голите ръчички,

край него чуруликат птички…

Каква е гледка – сякаш зрима

и чудна божия картина!

С треперещи ръце посегнал

към детското телце, погледнал

наоколо: светът замлъкнал,

а пък сърцето му – ще хвръкне!

Събрал нехвърлените мрежи

и с лодката, облян в копнежи,

забързал в своя дом да иде,

добрата си жена да види.

А тя прегърнала детето.

От радост плачело небето.

Покръстена с вода солена,

така дошла при тях Морена.

Ах, как се радвали честити

 рибарите, полека дните

превърнали се в празник вечен

и мъка не видели вече.

Растяла с хубост надарена

и с много чудеса Морена.

С баща си мрежите плетяла

и плувала, и с глас се смяла,

но можела неща чудати,

каквито не умее тате.

Например вдигнела ли длани –

в морето буря ще захване.

Понякога пък мрежи празни

напълвала със риби разни.

Разбирала езика труден

на птиците,  цветята чудни.

А друг път странното момиче

на вятър ставало магичен,

тогава песента ù синя

лекувала, където мине.

На гушката ù чисто бяла

герданче алено блестяло

и в него – перла във седефче.

„Да си го носиш! – татко рече –

от най-дълбоко го извадих,

да бъде с теб и да те пази!

И има ценен, ярък блясък

на морско дъно, с розов пясък“.

Накрай селцето край морето

живеело момче, което

обичало да пътешества

наблизо и далеч и често.

Задето смел бил като тигър,

баща му го нарекъл Вихър. 

Морена с Вихър се сдружила

и с него времето делила.

Но ето, че светът посърнал:

баща ù мил не се завърнал

от риболова ежедневен

в най-слънчев ден, ни лош, ни гневен.

Дошла си лодката самичка

за ужас и тъга на всички.

Очаквали го дни, година,

но повече оттук не минал.

Жена му, майчицата мила,

за кратко време се смалила.

Издъхнала като свещица,

държейки щерка за ръчица.

Момичето събрало сила –

сама по пътя продължила.

Веднъж, към привечер, Морена

лежала в лодката зелена

и слушала звездите горе

за странен Град да си говорят.

„Видяхме го съвсем замръзнал.

Ей тъй, от нищото, се плъзнал

нечуван студ, студена болест“.

Две чайки в нощния си полет

вестта ужасна потвърдили,

а после в облаци се скрили.

И бризът морски се задъхвал:

„О, чак перчемът ми настръхна,

от тази новина се слисах,

по пясък със сълзи написах,

че някой, чуйте ме, излиза,

ще може да смрази и бриза!

Къде, къде се е видяло:

замръзнал вятър! Опустяло!“

Вълните вдигнали челата,

разплискали се с новината:

„Помагайте, сестри, в морето

вълните спират там, където

Градът от болестта скован е,

замръзваме си без стенание…“

И рибите безмълвни даже

запляскали с опашки влажни:

„Не е възможно! Не! Не е!

Морето мраз ще приковееее!“

Морена чула всичко ясно.

Макар да не билò опасно,

че на рибарите селцето

било далеко, общо взето,

краката ù се подкосили,

когато чула две авлиги

да казват на орела мощен

зловеща новина от снощи:

„Видяхме я – една сърничка,

избягала съвсем самичка.

Преди очите да затвори,

тя тихичко ни проговори:

„Сестрици птици, разкажете,

по цялата земя идете,

че там кралица Замразина –

отдето мина и замина –

превърна в камъни Града ни,

и къщите, и песента ни.

Сега се кани към морето

да тръгне; и натам, където

все още има топлина…

навред по цялата земя.

Дочух и още, като каза

на своята придворна база,

че няма лек, ни билка ясна,

която да я сгромоляса.

Прошепна още Замразина

на Студ от своята дружина,

че смърт навсякъде ще сее,

че всичко живо ще более.

А! – само от едно се стряска –

от перла с нежнорозов блясък,

но перлата е вдън морето,

не ще я стигне никой. Ето…

така, авлиги мои мили,

студено ми е… нямам сили…“

… „И както беше бледна, хладна,

така, безпомощна, припадна….

Морена лодката прибрала

и хукнала, макар неспала,

към своя мил приятел верен,

дано, дано да го намери.

Но както тичала в тъмата,

покрай брега и към гората,

герданчето ù се заплело

в косите ù, навела чело

от тях да го освободи

и пак към Вихър да лети,

но скъсало се то и, бяло,

с водата морска в миг се сляло.

Затърсила го там Морена,

ръцете ù– до край ранени –

по пясъка чертали дири,

в морето губела и сили…

А с перлата си с розов блясък,

открита в морски розов пясък

помислила, че ще помогне

нещастието да прогони

в Града, където Замразина

царува с ледната дружина.

Преди зората да сипне тиха,

Морена стигнала при Вихър,

разказала му всичко бързо

и за герданчето отвързано…

„Почакай, казал Вихър смело,

сега се връщам, бързо вземам

това, което ни е нужно,

и ще се гмурнем с тебе дружно,

дано открием мида, тази,

която всички да опази“.

И както греели спокойни

звездите в своите покои,

задухал вятър силен, злобен,

от ярки мълнии подгонен.

Не спрели Вихър и Морена

в нощта зловеща, бурна, черна,

към оня залив на морето,

добрият ù баща където

намерил мида с перла чудна –

и за откриване тъй трудна,

невинно бяла с розов блясък,

родена в розовия пясък.

В морето с бурята надменна

Морена, лодката зелена

и Вихър борели се бясно,

достигнали самото място

и гмурнали се в дълбините

да търсят миди с перли скрити,

но не какви да е, а бели

със розов блясък разцъфтели.

Морена светела с очите,

а Вихър режел с нож вълните.

Когато дъното допрели,

друг свят край себе си видели..

Наоколо като в магия,

напук на всякаква стихия,

царяла светла тишината,

разливала се красотата:

Чудати, сини раковини,

корали, сребърни актинии,

ята от рибки пъстроцветни,

дори акули тъй приветни,

хармония царяла тука.

И ето – в мъничка пролука,

повикала ги риба меч,

от тях съвсем не тъй далеч,

към нещо, дето розовее

и песни розови си пее.

Тъй неусетно покрай тях

се вдигнал нежен розов прах,

по пясъка съзрели миди –

закръглени кралици стриди –

една от друга по-изящни,

невиждани и сякаш спящи.

А пеели като богини

в премените червени, сини

и чувства раждали щастливи

на обич и мечти красиви.

Посегнал Вихър към едната,

а тя отворила вратата

и в скута ù – принцеса крехка –

стояла перла с бяла дреха,

която пръскала в безкрая

блестяща розова омая.

Заплувала сама към Вихър

и във дланта му тя притихнала.

След нея – друга се разтворила

и на Морена проговорила:

„Да тръгваме, аз зная, мислиш

света от злото да изчистиш.

Ще дойдем с вас – сестрици две сме.“

И продължили свойта песен.

Погален с розовата струна,

Морена Вихър в миг целунал.

А тя – и строга, и смутена,

и с дарбите си надарена –

повела Вихър през водите

към бурята и към бедите. 

Изплували в нощта безока,

но нямало следа от лодка.

Отворила дланта Морена

и с перлата току-родена,

оформила пак оня сал,

на който татко ù разбрал,

че слънце дъщеря ще има

и тя ще е непобедима.

Превел ги салът през морето,

а после станал птица, дето

през облаци и ветрове

на воля ще те отведе,

където сам си пожелаеш,

но само щом добро мечтаеш.

И тази птица-сал се спряла,

в Града, където завилняла

най-страшна болест от година

в прегръдките на Замразина.

Помислили си: „Как да сторим,

та Замразина да преборим,

не само всички да спасим,

но и света да подобрим?...“

Идея имам – Вихър рекъл –

и по кръвта му в миг протекла

една енергия голяма –

с огромна сила на камбана,

но не каква да е, а жива,

кънтяща, огнена, пенлива,

издигнали с Морена длани

над Град със ледени стопани

и люшнала се песен медна,

от никой още неродена,

такава песен като вяра,

надежда и любов сияла,

трептяла дълго над земята,

над къщите и над децата.

Подухнал бял ветрец и ето:

запяло в рози и небето.

Зачудила се Замразина –

край Базата искра преминала,

до нея Студ и генералите,

преяли и в покой заспали,

че всичко живо в лед и в страх

не може да се бори с тях.

„Ей, Студ, войската ти къде я?

Тук става нещо – дай ми спрея!

По-бързо – пръскай, пръскай там!

И тук, и още, и насам!

Не чувствате ли някой иска

властта ни ледна да притиска!“

Но как така, нали сме вечни –

ти тъй ни каза“ – Студ изрече.

Додето палели те нерви,

от двете чудновати перли

засипал се солен брокат

от морски пясък с розов цвят.

„Но от солта ледът умира,

топи се бързо, без да спира,

войници, Студ и генерали,

след миг солта ще ни подпали…!“

И тази дива нежна песен,

кой вятър тук ни я донесе?!“

Така крещяла Замразина

в измислената своя зима…

А перлите плетели мрежа

от вяра, обич и надежда,

затопляли навред земята,

и зацъфтели пак цветята

и птичи говор се дочувал,

крилете си орел целувал,

деца и майки, баби, лели,

прегръщали се и се смели.

И ето – с бузки зачервени,

Градът се преродил без време.

Отнейде бедната сърничка,

която споделила с птичка

за тази болест – грозна, страшна –

запяла розова и прашна.

Къде отишла Замразина

със свойта мразова дружина?

Превърнали се, без да знаят,

в солени капчици накрая,

които влели се в морето

посредством перлите – и двете.

Но нейде в тайната им сянка,

невидима и скрита капка

останала си замразена

да чака свое ново време,

когато пак да завърлува

и зло на хората да струва.

Но туй ще бъде друга тема.

Сега при Вихър и Морена

се връщаме, ще може даже

на сватбата им да покажем,

че всички днес сме вдъхновени

от добрините им свещени.

Пък някога, недай си, Боже,

ако на някой се наложи

да стори добрина голяма –

за пример има тези двама

герои: Вихър и Морена.

… Сега от старост уморена

притихва лодката зелена,

а в нея две деца сукалчета –

гугукат с перлени герданчета.

 

Не вярвам някой да отрича: Доброто смелите обича,

изчезва злото вдън горите, когато заедно вървите.

А щастието се явява при този, който заслужава.

--------------------------------