Полъх за промяна

Апофис и скарабеите

Някога много много отдавна, тъй далече…чак в Египет, едно момче на име Матис, хилаво като теб и мен, е успяло да пребори непобедим, страшен и безсмъртен враг и да спаси народа си от сигурна смърт. Искаш ли да ти разкажа как е станало? Полегни на тревата тук до мен и ще ти разкажа.
Било страшна жега. Мараня се стелела по прашните улици на градчето. Не се виждала жива душа. Всеки зарязвал си работата и търсел прохлада в дома си. По-заможните уж под религиозни подбуди още сутринта се втурнали с подноси дарове към храмовете и се излежавали по залите и в дългите им коридори.
Матис бил на полето тогава. Садял семена за бъдещата реколта. От горещото време го спасявала водата придошла от Нил и тинята по канавките и напоителните канали. Току засеел чувал, току цопал и се върдалял в тях.

Брат му Себ нямал този късмет и се потял и изнемогвал по строежа на нова пирамида. Вместо вода разполагал с изобилие от бира, вкисната и топла.
Привечер, когато захладняло, улиците се напълнили с народ. Когато Матис се прибирал, хората го сочели с пръст и се смеели. Чак тогава осъзнал мърлявия си вид. Преглътнал подигравките и побързал да се прибере, за да се нахрани и отдъхне.
Още щом влязъл в схлупената кирпичена къщурка, го лъхнала обичайната миризма на алкохолни пари и лук, от което очите му се насълзили. Сред нея се долавяло и уханието на пресен хляб. Устата му се напълнила със слюнка. Запътил се към масата. Посегнал към самуна и баща му го пернал през ръцете:

– Първо се измий! Виж се на какво приличаш, прасе такова – Брат му го замерил с хапка, а сестра му прихнала да се смее. Сърдит, киснал в коритото с вряла вода и се търкал до зачервяване. Когато приключил, всички вече си били легнали. Оставили му къшей хляб, стръкове папирус и половин лук. Вкусния хляб на сестра му, Нубия, се топял в устата му и компенсирал бедната вечеря. Угасил свещта и си легнал да спи.

Събудили го писъци, трополене и ужасно скърцане и дрънчене. Скочил на крака. Бащата и Себ надничали през тесния процеп на вратата и си шепнели едвам доловимо:

– Спокойно тате, те ядат тор, не са опасни. Наши покровители са, едва ли са виновни за изчезванията

– Себ ту подавал глава през процепа, ту Банити го дърпал назад.

– Това не са обикновени скарабеи. Виж ги колко са грамадни и лъскави – Нубия се обадила, а баща ѝ направил знак да мълчи. Прегърнала кракът на баща си. Банити я погалил по рошавата черна коса и пак дръпнал сина си:

– Направени са от желязо. Сигурно са нова приумица на фараона да ни пази. Сигурно вътре има хора, които ги управляват. Не ги харесвам.
– Няма хора, кухи са.
– Няма начин да няма. Тогава как се движат? – бащата и Себ започнали да спорят и да се бутат. Матис не смеел да мръдне от постелята си. Нубия се подсмихнала. Тогава Себ отворил ненадейно вратата и се провикнал.
–Хей, ти…
Скарабеят застинал. Само ехото вътре му отвърнало като в пещера. Железният скарабей потъркал предни крачка и пак се чуло това кошмарно скърцане.
Някъде зад него друг скарабей търкалял някаква топка. Не била тор. Стърчали пръсти, косми, платове. Обирала прахта по улицата и оставяла кървава диря след себе си. Себ грабнал копието си и излязъл отвън преди Банити и Нубия да го спрат. Забил го в главата на скарабея, но копието отскочило. Себ бил едър и силен младеж, но не можел да победи скарабея. Приклещил Себ към земята. Той се мятал и дерял в опит да се отскубне, но можеш ли рани метална броня с голи ръце?
Скарабеят приклекнал и повдигнал брадичката на Себ. Когато го погледнал в очите, Себ изпищял и отпуснал безжизнено тяло. Металното чудовище го смазало, овърдаляло докато се оформила топка и продължило пътя си. Бащата и Нубия си отдъхнали. Пак се чуло скърцане наблизо. Банити затворил тихо вратата и се облегнал на нея. Нубия плачела, свлечена до стената, закрила уста с длани.
– Какви са тези чудовища, татко? Кой ги праща?
– Метални, кухи и опасни. Идват от небето.Трябва да ги изгорим.
– Как? Нямаме такива пещи…
– Правил го е и преди, но е много слаб. Трябва да се нахрани – сълза се спуснала по страните на Банити. Нубия го прегърнала. Матис не смеел да помръдне и се ослушвал.
– Какво яде? – окопитил се Матис.
–Девици. Поне така казват…– разтъркал клепачи бащата и целунал бузата на Нубия. Навън скърцането престанало. Настъпила гробовна тишина. Здрачавало се.
–Трябва да тръгнеш веднага – бащата задърпал дъщеря си за ръката.
–Не гледай скарабеите в очите, ще изсмучат душата ти – бащата я тикал към изхода – Тичай и не се обръщай назад. Змеят се крие в гробницата на Менес.
– Змей? В нашия град? – Нубия примигала.
– Да, Апофис.
– Боговете са измислица, татко – възразил Матис.
– Моли се да не ги срещнеш тогава – Банити отворил вратата. Нубия хукнала през глава.
Нещо пречело на вратата да се затвори. От горния ѝ ъгъл се подал метален крак.
Банити извърнал глава към Матис. Краче побутнало брадичката му. Чуло се скърцане. Бащата се строполил. Скарабеят замесил топка от тялото и си заминал.
Матис не се поколебал повече, грабнал захвърленото копие на брат си и хукнал след Нубия. Улиците били тихи и пусти. Мракът му пречел да огледа щетите от скарабеите. Краката му го носели към гробницата на Менес сякаш летял.
Матис навлязъл в кирпичената гробница. Задавил се в дим. Запарило на очите му. Подпирал се по наклонените стени. До него долетял приглушен разговор и смях. Разпознал смехът на сестра си. Наострил слух. Разговаряла с някакъв мъж.
–Да, Сет направо почерня от яд. Не съм пил така от хилядолетия. Ра за малко не падна от колесницата си. Знаеш ли с какво беше въоръжен?
– С какво?
– Къде е змеят? – връхлетял Матис. Разширил очи, като видял мумия прегърнала сестра му през кръста.
–Тук няма никакъв змей, братко. Само Мени – изкикотила се Нубия.
– Аз съм змеят. Или поне бях – мумията се заиграла с платното в което била обвита.
– Как стана човек? – ахнала Нубия.
– Поисках го от Нут . Писна ми от тази вечна вражда с Ра. Исках почивка. Тя се съгласи. Пак щях да стана змей като умра, но не се получи.
– Как си успял да убиеш скарабея? Татко… – Матис се запъна – каза, че си успял преди.
– О, бях се нафиркал с водите на Нил. Скърцането на скарабея ме дразнеше и запратих огън по него. Стана на блестяща локвичка. Беше много забавно. Нут ми се разсърди, че убих слугата ѝ.
Тюркоазен скарабей върху гърдите на Менес привлякъл вниманието на Матис.Той вече знаел, че скарабеите са врагове, но бе учил също че били символи на безсмъртие и закрила и ги слагали върху мумиите.
– Добре, действай тогава - Матис изтръгнал амулета със скарабей от мумията.
Мумията се затичала навън. Когато Нубия и Матис излезли, видели огромен черен змей да прелита. Тялото му било като на змия, с крака и крила. Спуснал се надолу към земята. От Нил се издигала пара. После парата лумнала в пламъци.
Металните скарабеи образували пирамида и се закатерили към змея.
Той се насочил към изгряващото слънце. Закрил го с размаха на крилете си. Те заискрели и лумнали в пламъци. Огънят плъзнал по тялото му. Той се гърчел във въздуха. Наддал пронизителен писък и се взривил.
Последвало оглушително скърцане. Металните скарабеи се превърнали в локви метал.
Хората ликували.
След пира на Апофис с водите на Нил в Египет настанал седемгодишен глад, причинен от засушаването.
Колкото до фараон Менес, липсват съвременни писмени данни за владетел с такова име, но историята за победата на Апофис над металните скарабеи живее и до днес.