Полъх за промяна

Трите дъщери на времето

Историята, която ще Ви разкажа, е съвсем истинска. Твърдя го, защото Миро и Драго са мои братя и тъй като съм по-големият от тях, ги познавам от раждането им. Нека ви опиша накратко нашето семейство. Баща ни е фармацефт, стриктен и точен човек, каквато е и неговата професия. Строг и сдържан през по-голямата част от времето, понякога той излизаше от тази скучна роля и ни водеше на походи в планината или за риба. През останалото време обаче, с нас беше мама, която през годините полагаше неуморни грижи, следеше всичко, което се случваше около нас,  и винаги беше готова да ни изслуша или да се притече на помощ, ако е необходимо.

След време всеки пое по своя път. Аз избрах попрището на програмирането, а моите братя тръгнаха по стъпките на баща ни. За разлика от него обаче, братята ми не се задоволиха да са обикновени продавачи, те станаха предприемачи. С помощта на дързостта и чара на Мирослав, най-малкият от трима ни, получиха заеми и успешно построиха още няколко аптеки, промениха и осъвремениха облика им и ги превърнаха в центрове за здравословен живот със сайт и съвети за правилно хранене. Да, голяма разлика, в сравнение със скромната аптека на баща ни, от която всичко започна.

Радвах се на успехите на по-малките ми братя, но понякога, в онези дни, преди да се случат невероятните събития, които промениха изцяло Мирослав, аз усещах, че те се отдалечават от мен и вече не сме така близки, както бяхме някога. Натовареното им ежедневие ги напрягаше. Всеки ден трябваше да решават задачи и да взимат решения, които засягахасъдбите на техните подчинени. Най-много се промени Миро. Започна да се радва на властта си. Стана твърде целенасочен и сякаш малко повърхностен. На няколко пъти постъпи безсърдечно и дори жестоко по отношение на свои подчинени. Без да го оправдавам, ще кажа, че от моя гледна точка това беше разбираемо: той бе съвсем млад, а всичко в живота му се разви много бързо и с голяма лекота. Често в погледа му започнах да долавям високомерие, тъй като неговите служители бяха по-възрастни от него, а зависеха от неговите решения.

            Ето, че стигнахме до началото на странната история, за която искам да разкажа. Макар, че всичко в нея се случи в рамките на няколко дни, Миро споделяше, че ги е усетил като месеци. Месеци, които се превърнаха в най-важните в живота му до този момент. Предавам дословно разказа му, както той ми го разказа.

            Сутринта, в която всичко започнало, била началото на приятен пролетен ден в края на април. Миро се събудил в отлично настроение, и тъй като станал половин час по-рано от обичайното, решил да се разходи през парка, вместо да ползва автомобила си. В парка вече имало хора, които извършвали сутрешните си упражнения или разхождали кучета. Погълнат в мисли за предстоящите си задачи, Миро прекосявал с бърза крачка асфалтирана алея, когато с крайчеца на окото си забелязал, че на една от пейките е седнал човек, който гледа в неговата посока. Обърнал се да го разгледа и замръзнал на място. Срещу него седял негов съвършен двойник. За секунда изпитал чувството, че се намира вкъщи, пред огледалото. След това отново се върнал в своето настояще – той се намирал в парка, а на половин метър от него стоял той самият, на същата възраст, облечен в строг черен костюм, спокоен и сериозен. Двойникът го гледал в продължение на няколко секунди, без изненада, спокойно и невъзмутимо. След това станал от пейката, кимнал на Миро и се отдалечил, излизайки от алеята.

            Когато непознатият се изгубил от поглед, Миро постепенно започнал да идва на себе си. Поел си дъх, но от предишното му спокойствие нямало и следа. Поради неясна за него причина изпитал чувството, че го грози смътна опасност. Решил да се вземе в ръце. Казал си, че всичко, което е видял е било плод на въображението му. Забързал ход и се опитал да мисли за предстоящия работен ден. Скоро навлязъл в оживената част на града и продължил към централния от своите магазини.

            Тогава близо до красив декоративен храст, съвсем не на място, забелязал малка сива котка, която явно се опитвала да се скрие от хорските погледи.

            Когато Миро стигна до тази част на разказа си, доста се учудих, защото от години не беше обръщал внимание на каквито и да било животни. Като деца, тримата обичахме да отглеждаме всякакви животинки – имахме хамстери, кучета и котки. Често носехме вкъщи бездомничета и молехме родителите ни да ги приютим и да се грижим за тях. Тези времена отминаха и братята ми забравиха за своите увлечения. Когато Миро продължи, че се е спрял до котката, в началото се зарадвах, сякаш отново го виждах като десетгодишен хлапак.

            След това, обаче, той съвсем сериозно ми каза, че котката се приближила към него и му заговорила с човешки глас. В този момент разбрах, че брат ми не беше на себе си. Зарекох се да направя всичко възможно да му помогна – та неговите преживелици започваха да излизат извън рамките на здравия разум. Котката го помолила за помощ, тъй като очаквала да роди след известно време. Тя искала това да стане на сигурно място, далеч от автомобили, зли кучета и други опасности.

            За моя изненада, Миро само вдигнал рамене и отминал горкото животно без никакъв отговор. Възможно е да си е дал сметка за абсурдността на цялата ситуация, възможно е да са му дошли в повече странните случки за деня. Също така е вероятно постепенно да е дошъл на себе си – Миро, когото познавах от последните му успешни години на влиятелен, преуспял мъж, не би се спрял на улицата да помогне на случайно животно.

            С всяка следваща дума на Миро, разказът ставаше все по-странен и от един момент нататък аз престанах да се учудвам на неговите приключения. На следващия ъгъл Миро бил посрещнат от бездомно куче, което също му заговорило с човешки глас. Песът приближил към моя брат и му казал, че наскоро е загубил своя господар. Кучето имало нужда да служи и да се грижи за някого и не харесвало свободата на безгрижното улично съществуване, въпреки  че можело да си намира храна и не страдало от студовете. Бездомникът се помолил на брат ми да го вземе за свое куче, за да намери смисъл в кучешкия си живот. Сигурно няма да ви изненадам, като ви кажа, че Миро отминал и кучето, само свивайки рамене. За мое съжаление, времето, когато всяко срещнато бездомно животно го трогваше, беше отминало.

            Продължил пътя си и видял малка птица със счупено крило, която лежала на тревата близо до тротоар, водещ към неговия магазин. Без да се спира, Мирослав влязъл в магазина и се потопил в работното си ежедневие, чувствайки се най-накрая в безопасност и в свои води.

            Същата нощ събитията от предишната сутрин, които вече започвали да избледняват, оживели в напрегнат и пъстър сън, който оставил ярък спомен. Миро преживявал предишната сутрин отново в съня си. Разхождал се в парка, в който вече били излезнали на разходка първите минувачи. Стигнал до пейката, на която преди седял неговия двойник. Сега там видял достолепен старец със сива коса и бяла брада. Старецът сякаш очаквал Миро и когато го видял, му заговорил, разкривайки истината за предишния ден.

-        Как си позволяваш да обиждаш моите дъщери? – запитал сърдито възрастния човек.

-        Не знам за какво говориш – отвърнал Миро.

-        Аз съм Старецът Време – представил се странният му събеседник. – Вчера ти се запозна с моите три дъщери. Дъщеря ми Любов се представи пред теб като сива котка. Тя те помоли за помощ, но ти я отмина. Ако й беше протегнал ръка, тя щеше да те благослови и да влее любов в живота ти.

            В отговор Миро се засмял сдържано, но непочтително.

-        Имам достатъчно любов в живота си, старче! – отговорил му младият мъж. В същото време се замислил за красивата си приятелка, за брат си, с когото били в партньорство, и за многобройните си служители, които демонстрирали пред него възхищение и уважение.

            Докато слушах тази част от разказа му, си позволих да се усъмня в самодоволството на брат ми. Красивата му приятелка все още не беше спечелила моето доверие. Бях сигурен, че би изоставила брат ми, ако откриеше някой друг с повече възможности и успехи. Освен това ме притесняваше безгрижният й живот, отдаден на грижи за външния вид и срещи с приятели. Що се отнасяше до възхитата на неговите служители, също имах моите съмнения. Вярвах, че са необходими години труд и опит в дадена област, за да се заслужи истинско уважение.

            Старецът отминал присмеха на Миро и продължил:

-        Дъщеря ми Сполука се появи пред теб в образа на куче. Тя те помоли за помощ и ако й беше помогнал, щеше да те благослови с успех в твоите дела.

-        Тук вече наистина показваш, че не знаеш нищо за мен, стари човече – самоуверено отвърнал брат ми. Успешните му начинания говореха сами за себе си.

            Аз отново изпитах съмнения в правотата на брат ми. Неговата смелост и дързост му бяха спечелили първоначален успех, но трябваше да минат години, за да стабилизира постигнатото и да научи повече за партньорството и ръководенето на хора.

-        Дъщеря ми Свобода дойде при теб в образа на птица със счупено крило.

            Миро замълчал за момент. Макар да беше млад и успешен, той често се чувствал прекалено ангажиран, липсвало му свободно време, в което да поеме глътка въздух. Същевременно не бил склонен да се доверява на хората под него и не желаел да предава по-големи отговорности на своите служители. От трите блага, за които говорил Старецът Време, съжалявал единствено за свободата.

 

            На следващия ден Миро се събудил с чувството, че някой го наблюдава. До него стоял неговият двойник, в строгия черен костюм от миналия ден. Двоумейки се дали все още сънува или полудява, Миро се заел със своята рутина и скоро тръгнал на работа. Двойникът го последвал като негов приятел, седнал заедно с него в автомобила му и явно щял да бъде негова сянка оттук нататък. Докато чакал на един светофар, Миро се огледал и забелязал, че всички хора наоколо били получили свои двойници, за които не подозирали. Изключение правели децата. Те виждали не само своите собствени, но и тези на другите. Удвоените образи на децата носели светли и пъстри дрехи, а при възрастните хора облеклото потъмнявало. Рядко се срещали мъже и жени, чиито двойници носели по-светли дрехи, но Миро не успял да определи на какво се дължало това.

            Случи се така, че с него се видяхме същия ден и брат ми описа моя собствен двойник – според него изглеждал точно като мен и носел тъмнозелена риза и панталон в същия цвят. Признавам, трябваше ми известно време да приема променения Мирослав – той беше много объркан и се чувстваше близо до отчаянието. Аз се превърнах в единствения му довереник – беше решил да не споделя с останалите новите си впечатления и преживявания, за да запази пред другите името си на сериозен делови човек.

            Притесненията ми за него се усилиха – макар, че се справяше с отговорностите си както и преди, се чудех до кога ще успее да играе двойната си роля на отдаден на работата си предприемач от една страна, и от друга, на объркан човек със странна и рядка дарба.

            Скоро започнаха да се пропукват някои страни на неговия живот, който някога бе така добре подреден. Приятелката му Светла, интуитивно долови, че има нещо нередно в нейния любим. Изчезна спонтанността и безметежното спокойствие в техните разговори. Неочаквано тя реши да прекъсне връзката им, а Миро не направи нищо за да я спре.

            По-деликатна беше ситуацията във взаимоотношенията между Миро и неговия делови партньор и брат, Драгомир. Средният ми брат винаги подкрепяше и допълваше дръзкия и смел Миро още по време на детските пакости и геройства. Драго усещаше, че нещо се е случило с по-малкия му брат, но не можеше да разбере какво точно. Пое върху плещите си цялата управленческа работа, дори и задължения, които преди бяха отговорност на Миро.

            От своя страна, Мирослав загуби интерес към общите им планове, стана разсеян и дори допусна няколко грешки. Не можех да споделя с Драго истината за нашия брат без неговото съгласие. Обичах своите братя, но не знаех какво да направя, за да успокоя напрежението между тях.

            Една сутрин скоро след странните събития, се видяхме с Миро в едно кафене – беше ме поканил в нетипичен за него час, когато и той, и аз бяхме на работа. Седеше срещу мен, мълчалив и тъжен, когато ми хрумна идея, която споделих с него.

-        Двойникът ти с теб ли е в момента? – попитах го аз.

            Миро мълчаливо кимна, сочейки с глава двата празни стола до нас – съответно за неговия и за моя двойник.

-        Тогава поговори с него – му казах – попитай го защо го виждаш и какво иска от теб.

            За мое успокоение Миро проведе разговора мислено и не след дълго започна да ми обяснява. По лицето му се изписа облекчение, сякаш освен на мен, обясняваше също и на себе си.

            – Нашите грешки, избори и решения се отразяват на начина, по който изглеждат двойниците – започна той. – Когато не сме верни на себе си и на истинските си желания и потребности, ние се отдалечаваме от двойника си, а дрехите му потъмняват. Като деца всички  виждаме и сме близки с нашите двойници, но връзката с тях е важна и за останалата част от живота ни. Нашият двойник, другото ни аз, е извор на нашата мъдрост и истина. Двойникът е наблюдател на събитията, без да се въвлича в тях, и по тази причина винаги запазва трезва преценка и ясен поглед върху нещата.

-        Понякога губим връзка с нашия двойник – допълни той.

-        Кога се случва това? - попитах.

-        Ако извършим нещо непростимо – отговори ми Миро.

            Изведнъж той стана от мястото си, остави банкнота, за да плати нашите напитки и ми каза, че трябва да тръгва. Учуден го изпратих с поглед.

            Така, бързо и неочаквано свърши тази история или поне частта от нея, на която станах пряк свидетел и довереник. Скоро след нашия разговор образите на двойниците избледнели и Миро не можел вече да ги вижда. Запазил обаче способността си да се допитва до „другото си аз“, мислено, когато остане насаме със себе си. Всъщност тази способност притежава всеки от нас, стига да пожелае и да прояви търпение, за да дочака търсения отговор.

            На следващия ден в ергенския апартамент на Миро се появиха малка сива котка и куче. Животът на Миро и Драго постепенно се нормализира, а в моите очи братята дори успяха да си възвърнат част от детската непринуденост и доброта. Миро забави темпото и стана много по-внимателен към служителите си. Драго се успокои и отново преоткри стария си партньор.

            Една вечер, когато бяхме излезли на разходка, за да разходим Сполука, новия му домашен любимец, попитах Миро какво се е случило с птицата, която бе видял онзи ден преди да влезе в магазина си. Брат ми се усмихна и ми призна, че дълго я бил търсел. Веднъж видял една, която много приличала на нея, да каца на клонче близо до него.

-        Ако е същата птица, явно е успяла да оздравее – допълни той. - Изглежда ми логично. Свободата, подобно на нашите двойници, е винаги с нас, нея никой не може да ни отнеме. Тя ни сочи пътя към другите си две сестри.