Полъх за промяна

СЯНКАТА НА ПЛЪТЕНИКА / първата планина

(песен трета от цикъла за Безименният)

На границата между Мрак и Светлина намираше се призрачна земя не виждала ни Слънце, ни Луна.
Връз камък чер, граничен безименният син стоял загледан в долината.Там сред тъмната гора се виел Пътя-огромната, безцветната змия оплела в тежката прегръдка не една планина.Безименният син броил ги - девет.Не мислил и не колебал се той, поел по Пътя.
Уж близо сторил му се първии връх, а той далече се оказал.Прекрасен ален плащ на раменете носил но вятърът превърнал го в парцал.Ботуши здрави уж обул, а пътя с дупки ги покрил.Остри камъни и храсти със бодли покрити, направили от скъпите му дрехи дрипи, ръцете му със кръв покрили.Но той не плакал и от болка не крещял.Катерил се а тук таме пълзял, но стъпил на върха.Тук сред облаци със цвят мастилен издигали се кулите от замък стар.Стени порутени, врати разбити, греди пропукани и покривът течащ, на поглед пръв тук никой няма.Но светлина в прозорците се отразява и то комина дим струи.
Гръм разцепел небесата, възви се вятър, дъжд вали, настана буря тук уви. Безименният син загърнал се във сивите си дрипи ударил клепалото ръждиво в прогнилите врати. Отместили се дървените порти и сред сияние от лоените свещи съзрял се на домакина силуета.
-Добре си ми дошъл човече.Влезни, стопли се.Храна и дрехи ще ти дам и гост бъди ми в този дом.
Безименният син приел и тихичко към гостната поел.Слуги чевръсти ботушите и плаща подменили и той във нови дрехи заблестял.Огън във камината горял обагряйки със своя пламък трапезата обилна.Да исках аз не бих могъл опаса всичко що бе там, то твърде екзотично бе. Нахранил се и сгрял се безименният и на раздумка с чаши вино край камината разбрал, че домакина плътеник се назовал.
-Сега когато светлината върху лицето твое пад, откривам аз, че ти не си човек.Вампир не си, а таласъм съвсем.За караконджул не си тъй чер.Плътеник съвсем не си.Какво си страннико кажи?
-И аз не знам.Поел съм аз по Пътя.Кога достигна края, може би а може би и не аз там ще разбера.
-Желая ти успех, каквото и да си.Но, тоз замък ти не ще напуснеш дорде поне една стена не вдигнеш.Седем дни за туй ти давам, на осмата стена ще искам.Не били, слуга ще си ми ти во веки.
-Щом тъй налага се , така да бъде.Но щом стената си получиш ще ми покажеш де започва Пътя.
-Това е сделка , със вино дай да я скрепим.
И пили те, и песни пели накрая май са те заспали.
Настана утро, биде ден но Слънце не изгря, само просветлели небосклон бе разлика от нощ и ден.Безименният син ръкавите запретнал, те ти камъни и хоросан, мистрия имаш, дано споходи те успех голям.Ред камъни, ред хоросан, потта избършеш и пак, ред камъни , ред хоросан.Няма Слънце, няма и обяд, почивка няма там за тоз юнак.Ред камъни, ред хоросан, и пак и пак и тук та ме проклятия редиш.Небе помръкна, нощта ще е дошла, стена издига се висока крепка.Не са му нужни седем дни , един му стига… на дали.
Нощта отмина, ден дойде.Стената де е?Дори и помен няма, само купчина от камъни голяма.Безименният подхванал я отново, ред камъни , ред хоросан, на всеки камък благославя и имаше стена тогава.Но биде нощ и утро стане , на купчината стената стане.И пак отново, тук камъни , там хоросан, ден след ден, те точно пет били безименният син градил стени.Но всяко ново утро превръщало ги в купчина скали.Досетил се, че сянка трябва да вгради.Но в туй сумрачно място не виждало и капчица от светлина къде да дири сянка, а?
Навел глава от мисли натежала напред на зад той само крачи.Тъй шести ден към заник се е търколил.Сред мрака нещо там блести, що чудо ту е? Не е ли меча бащин що магична светлина във себе си тай?До тук добре, светлина е той открил, оставало нещастник някой да прилъже и сянката му във градежа да вгради.Угаснал шести ден в прегръдката на мрака умъртвен.
Едва е утрото настало , безименният стената веч е преполвил.От замъка порутен излязъл плътеника сив,да се надсмива на труда безспорен на третия, безименният син.
-Защо оставил си врата в стената?Уговорката ни тъй не бе.
Нищичко юнака наш не отговорил, бащиният меч оголил.Било мрак, настала светлина.Надигнал плътеника глас изпълнен с страх.С ръце прикривал си лицето и устни сквернословия редили.Дорде опомни се от болка и от страх, безименният редил, приклещвайки сред камъни и хоросан таз мерзка сянка.Загубил своита мощ, без своита сянка, плътта превръщала се в мърша. Скелет бездиханно празен, превръщал се във прах. И няма вече замък ни стени а само руини.Облаци оловно тежки разпръснали се като ято птички пъстроцветни.
Тъй минал третият, безименният син през планината.Една била оставали му още осем.Какви ли там чудати твари той ще види?Усмихнал се , перчем загладил, подсвирквал си дорде към следващият връх вървял.