Полъх за промяна

ПРОРОЧЕСТВОТО

(песен първа от цикълът за Безименният)

Там някъде където човешката земя граничи с краят на Света, издигаха се девет планини делящи Мрак от Светлина. Във таз обречена земя не се явяваше ни ден ни нощ. Сумракът властваше тъдява и само плътеници и вампири пируваха със чаши вино кога помръкнат Слънце и Луна и бликне звездна светлина. На стража върху зъберите сиви стояха легиони таласъми. Змей, Ламя и Хала преяли спяли под стени от вятър вяни. В кошари страшни, ужасно вили върколаци оседлавани от караконджули – ездачи. Орди саламандри диви бродели в блатата мочурливи, пасящи огънчетата мъждиви. Въздухът тъмнял от полета на духове мъгливи.
Туй са те, планините девет от Кралството на Утрото и Здрача. Всички тук назнайваха и зло и доброта, но граница не туряха те помежду им за туй живееха те без закон. Във вечен спор и кървава вражда те бяха с Мрак и Светлина, защото искаха Сумрак да властва над земята.
Но може ли да дойде ден без утро и би ли той завършил без здрача мрака да приветства?
Кай този спор да разреши? Боговете могат но уви, отдавна са измрели забравени от хората които създали ги във страх от тъмнината. И няма съдник няма и присъда. Тогаз въпроса се решава единствено със меч и кръв.
Във ден от времето забравен, Лорак-Кралят сив, навлякъл костните доспехи и съпроводен с писък от пищялни флейти, ръка въздигнал и армиите призовал.
Мрачни орди плътеници сиви – вино пили не допили, навъсени и зли за марширували през тъмните гори. Армии от таласъми диви развели знамената парцаливи. Прикривайки се сред мъглата, плъзнала през долината, караконджули ездачи повели своите върколаци.
Не било ден, не било нощ кога сумрака спуснал се по планината. Пресрещнали го пламъка на знамената понесени от Светлината. Дружески подкрепял ги пряпорец закичен с къс от тъмнина въздигнат там от Мрака.
Там върху земята черна където с труд и под, човек и звяр изкарвали си хляба, сега със кръв и меч войските решаваха, да бъде мрак и светлина или да властва здрачна сивота.
Вместо рало конските копита разрили чернозема. Не семена, стрели посели сред изранените бразди. Не дъжд, а кръв поляла тез странни семена и не поникло ръж а само гробове безименни, белязани със мечове пречупени.
Във таз обречена война както всеки път досега, нямало ни губещи ни победител. Утрото отминало за да последва ден и здрач настъпил нощта да предвести.
Лорак… Лорак - Владетелю на Утрото и Здрача, защо усмихваш се сред сенките на знамената? Какви слова нареждат устните ти сиви? Нима се осмеляваш ти, пророчество да изречеш?
Замлъкват лешоядите кресливи, вятър стихва и само ехото повтаря думите вещаещи беда:
- Владетелю на Бездната, Кралю на Мрака, на бойното поле във люлка стъкмена от мечове в земя побити полегнал върху щит очаква те сина ти трети. Не е роден от твоята жена , но ти ще го обикнеш и собствен син ще да го назовеш. Ще го отгледаш сред Бездната на Мрака. И ще порасне той и името си да узнай ще , ще. На път пред девет планини та чак в десета ще поеме, за да отиде в Царството на Светлината. Ще се залюби с щерка на побратим твой, и мира няма да намери дорде я няма за жена. Тогава сметка ще да ти подири и бащината смърт ще пожелай. Владетелю на Бездната и Мрака, ти тъмнината ще познаеш лежейки в плитък гроб, положен там от този що собствен син си назовал. И няма вече дружба със Светлината, а само нова кървава вражда. Тогаз отново аз ръка ще вдигна армиите да въздигна и да разпаля старата война. Победата ще бъде моя и само Утрото и Здрача ще властва над земята.
Затихнали злокобните слова отнесени от вятър южен, далеч през време и земя. Над бойното поле полегла тишина прокъсана от детски плач.