Полъх за промяна

Доброто ще спаси света

В една малка и чудна страна

живяло семейство с две деца.

Но това бил втори брак на бащата-

починала била му жената.

Мащехата Вяра не обичала –

всичко хубаво в нея отричала.

Ядосвала се за това,

че не е нейна кръвна дъщеря...

Че била умна, красива и толкова трудолюбива.

А пък нейната Снежана,

нищо общо с името си няма.

Не била първа по красота,

нямала и тънка снага.

Омразата на двете към Вяра

с всеки изминал ден растяла.

Бащата дъщерята си обичал,

все обидите по нейн адрес отричал.

Но страх било го от самотата,

затова пред мащехата не отварял си устата.

-Не плачи, мила моя Вяра,

всичко с времето минава.

Някой ден ще се сгодиш,

от всичките кавги ще се спасиш.

Герой е този, който потърпи,

на него предстоят му само хубави дни!

Ала зла участ сполетила малката държава

страшна болест връхлетяла.

Много заразна и тежка –

причинявала много болежки.

Но преди бащата за това да разбере,

ходил грозде от лозето си да бере.

После на градския пазар го продавал,

че болест има той не предполагал.

Ала ето – докато там е бил,

мигом от хората се заразил.

Легнал тежко болен на легло,

никакво лечение от полза не било.

Виждайки това, мащехата намислила една злина.

Отишла в стаята на своята дъщеря и рекла:

-Слушай ме добре, мило мое дете!

Дойде време да обсъдим

как Вяра можем да пропъдим!

Стига е стояла тук,

нека търси си подслон при друг!

Снежана, разбира се, се съгласила –

майка си в решението ѝ подкрепила.

Хванали двете Вяра за ръка,

и отвели я до пътната врата.

Връчили ѝ една торба,

пълна с хляб, кибрит и с вода:

-Ето ти това, оправяй се от тук нататък ти сама!

А красивото момиче, със сълзи на очите,

хукнало да тича, далече от дома, дето тъй обича.

Ала изведнъж от някъде чула глас:

-Какичко, моля те, помогни на нас!

Гладни сме, нямаме храна,

изгубихме се в тая тъмнина.

Огледала се Вяра

и в тъмата тя съзряла:

Три мънички кутрета,

свили се между  падналите клони на сухите дървета.

За своите проблеми забравила

и веднага хляба от торбата пред тях поставила.

Втурнали се трите мъници,

от хляба не останала и трохица.

После попитали доброто момиче

за къде тъй бързо тича.

Девойката историята си споделила,

кутретата мигом натъжила.

-Какичко, назад не се връщай,

върви направо, ще откриеш къща.

Ще минеш през седем чудни езера-

след седмото намира се тя.

В нея всеки получава,

всичко, дето заслужава!

Вяра благодарила на малките кутрета

и тръгнала да си търси късмета.

Както по пътя си вървяла,

отново чула глас отнякъде да я призовава:

-Какичко, моля те ела,

ще ми дадеш ли мъничко вода?

Назад върнала се Вяра и  мигом тя съзряла

жребец с грива бяла.

Извадила стомната от малката торба

и му дала цялата вода.

-А какво те води тук сега,

мила какичко добра?

И разказала му тя

за тежката си съдба.

-На прав път си, наближаваш,

езерата скоро ти ще прекосяваш.

Само ще вървиш напред,

всичко ще се нареди за теб!

Благодарило милото момиче

и пак тръгнало да тича.

Изморена вече била-

без храна и без вода.

Но ето – стигнала до езерата,

била омаяна от красотата.

И смело, с песен на уста,

успяла да премине и през таз земя.

Но след седмото езеро установила,

че никаква къща не открива.

Ала в този час отблизо чула глас:

-Студено ми е, помогнете,

огън, моля Ви, ми запалете!

Този път я викала старица,

от студ зъзнела клетата женица.

Извадила девойката кибрита от торбата-

на мига запалила огън на жената.

-За твойта голяма доброта,

щедро ще те наградя!

Знам историята ти цяла

от моите кутретата и коня с грива бяла!

Болести не ще има в твоята страна,

а баща ти вече оздравя!

Сега върни се ти обратно,

да прегърнеш силно своя татко!

Подарявам ти и своя кон,

нека води те към твоя дом!

През сълзи Вяра благодарила,

а старицата в този час се изпарила.

Прибрала се девойката в своите земи,

а царският син разбрал за нейните добрини.

И така оженили се двама,

станала царица Вяра.

И нали била безгранично добра,

приютила мащехата си и нейната дъщеря.