Полъх за промяна

БАБА ГОТВИ ДВЕ И ДВЕСТА

            Прияло се на баба сладко от зелени смокини. Да, ама като нямала пари, не си купила. Тогава решила да си го свари сама. Ето ти нова беда - нямала захар, нямала и плодове. Че то и дърва за огъня нямало! На всичкото отгоре и внуците били далече, за да си поиска от тях. Имала само студена вода. Замислила се баба. Дълго мислила, но накрая измислила.

        Напълнила тенджерата с вода и си потопила ръцете в нея. Водата се стоплила и после завряла. Намерила баба малки камъчета, пуснала ги във водата и сладко запяла:

       „Варете се камъчета   ,
       сварете се камъчета,  
       в смокини се превърнете,        
       на сладко станете!”   


       Камъчетата си стояли в тенджерата и се варили сами. За втори път баба запяла:

       „Варете се камъчета,
        сварете се камъчета,
        в смокини се превърнете,       
        на сладко станете!”  

               
            Камъчетата пак си стояли във водата и не мърдали. За трети път баба запяла същата песен. Тогава водата силно закипяла, зашумяла, вдигнала се пара, а после се появил странен дим със зелен цвят. Камъчетата захлопали в тенджерата, затропали, а после всичко утихнало. Надникнала баба вътре и що да види - сладко от зелени смокини за чудо и приказ. Започнала да пълни бурканчета, но те не стигнали и малко от сладкото останало. Какво да го прави? Не знаела баба, а внуците били далече, далече – чак на другия край на света, та, и на тях не можела да го даде…   
            Замислила се отново баба. Решила да си направи палачинки. Да, ама нямала брашно, нямала и яйца. Имала само студена вода.  Ами сега? Внуците далече били и нямало как да поиска от тях. Па, взела баба, че събрала малко пясък. Отвяла го на вятъра, за да стане по-чист. Сипала го в тенджерата и го забъркала с малко вода.  После сложила тигана на слънце да се затопли добре. Взела черпака и сипала от сместа. След това така запяла:  
       „Печи се, печи, пясъчко           
        в палачинка се превърни,        
        баба сладко нахрани!”
            
           
        Нищо не станало - пясъкът така си стоял. За втори път баба запяла:      

        „Печи се, печи, пясъчко          
        в палачинка се превърни,        
        баба сладко нахрани!”
          
           
        Пясъкът не мърдал. За трети път баба запяла същата песен и чак тогава пясъкът заскърцал и в палачинка за чудо и приказ се превърнал. Намазла я баба със сладкото от смокини и добре си хапнала, но се уморила и легнала, та сладко заспала...                 
        Когато се събудила, разбрала, че сладко сънувала. Нямало ни бурканчета със сладко от смокини, ни палачинки. Въздъхнала баба, ама вече не помнела гладна ли била, жадна ли била. Сипала си една студена вода и хубаво се напила. После запяла:
           
        „Варих ли сладко,        
        спах ли сладко?            
        Палачинки ли пекох?   
        Пясъка ли нарекох?     
        Да съм жива и здрава,           
        ще си направя попара!”         
 
           
        Замислила се баба, ама пак заспала. Заспала и засънувала как си прави попара от суха трева и студена вода... Да, ама това е друга приказка! Трева отдавна нямало, а студената вода - и тя свършила...              
            Колкото до внуците… Те далече били и така не разбрали какви ги върши баба им, пък, и да бяха разбрали, щяха хем да се смеят, хем с нея да пеят…