Полъх за промяна

ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

Ще ви разкажа една приказка за едно младо момиче, което срещна любовта. Разбра, че това е нейното момче, онова което бе чакала винаги. Отвори цялото си сърце и душа. Знаеше, че той никога няма да я нарани или предаде и може изцяло да му се довери. Той я обичаше също толкова смело и искренно. Любовта им бе бурна, страстна, но и дълбока, взаимна. С времето не се насищаха, чувствата им един към друг се засилваха и разрастваха, не можеха и секунда един без друг. Момичето го обичаше безкрайно и искаше да сподели всеки миг от живота си с него, той също. И така, хванати за ръка, тръгнаха заедно по пътеката на любовта, която им бе отредена и се врекоха да е завинаги.

Малката пътечка бе неравна и криволичеща, сгушена в гъста гора. Макар да бе пролет, светлината бе оскъдна. Напредваха бавно и неуверено по пътя. Скоро срещнаха първите препрядствия, но момчето бе изключително смело и истински кавалер, грижеше се за нея безкористно. Когато бе нужно й подаваше ръка, за да може тя да не падне или просто да не се уплаши. Понасяше я на ръце, когато тя не можеше да премине бързеите, на които се натъкваха. Младата жена започна да стъпва все по-увертено, а в сърцето й напъпи и постепенно разцъфтя безмерно щастие. 

Пътеката започна да се разширява и все повече светлина се процеждаше през зелените корони на дърветата. Момчето смело крачеше напред, а момичето тичаше и палуваше назад напред край него. Излязаха на горска поляна изпъстрена с диви цветя, слънцето грееше високо в небето и озаряваше щастливите им лица. Пчелички жужаха навред и събираха цветен прашец, нежен вятър галеше косите им. Той набра полски букет за нея, а тя го въвлече в нежен танц. Когато се налудуваха, се приютиха под сянката на един дъб.

 Нещеш ли вятър задуха, черни облаци се скупчиха в небето и се изви невиждана пролетна буря. Нямаше къде да се скрият, но не се уплашиха. Сгушени един в друг я посрещнаха, а когато премина, изсушиха дрехите и телата си на топлото обедно слънце и продължиха напред.

 Стигнаха до дървена къщичка в гората. Надникнаха през прозореца, а вътре не се виждаше никой. Почукаха на вратата, но никой не отговори. Момчето натисна дръжката, пантите проскърцаха и вратата се отвори. Изглеждаше изоставена и те разбраха, че съдбата им бе отредила да имат дом. И така заживяха най-щастливата пролет в живота си. Но нали любовта е сляпа, съдбата се беше погрижила за всичко. В къщата намериха семена и инструменти, с които създадоха своята заленчукова градина. Обработваха земята с толкова обич и любов, а тя щедро ги даряваше с обилно плодородие.

 Привързаността и страстта им растеше така, както нарастваше всеки нов ден и неусетно настъпи най-горещото лято в живота им. Бродеха из горите и се къпеха в реката, беряха горски плодове и билки, събираха плодовете от изобилната си градина и се наслаждаваха на невиждано щастие. Блаженство, което никой, никога не бе изпитвал. Топлина изпълваше душите и сърцата им, радостта струеше от всяка фибра на телата им, а щастието им огряваше цялата гора.

 В края на лятото горещите нощи взеха превес над деня. По това време заприиждаха и първите бури. Често ги сварваха неподготвени, но те им отвръщаха със смях и веселие, което бързо ги прогонваше. Но след всяка нова времето захладждаше и неусетно настъпи есента. Изобилието от градината им създаде много работа. Вече не се шляеха из гората и не се къпеха в реката, а събираха дърва и съчки. Сезона на полските цветя, които той береше за нея, бе отдавна отминал. Момичето събираше есенни листа и украсяваше с тях дома, който бяха създали.

 Вечер палеха огън в камината и се наслаждаваха на уюта на есента. Нощите настъпваха все по-рано и не след дълго заваля първият сняг за годината. Посрещнаха го с радостни вопли и си направиха снежен човек, който да ги посреща на входа.

 Но зимата се оказа дълга, люта и страшна. Постепенно студът навлезе и в сърцата им, а те не разбраха. Не разбраха също, защо и съдбата се отдръпна и спря да се грижи за тях.

 Мястото на любовта им, нежна като полско цвете, бе скована от студ. Улисани да се справят с живота, забравиха да я приберът. Страстта, гореща като знойното лято, оставили бяха на пътя. Топлата и нежна обич, с багрите на есента, бе затрупана под дебелата снежна завивка. Студ бе сковал земята и сърцата. Всеки от тях се бе сгушил в своя собтвен студ, забравил на ближния топлина да даде и от него топлина да получи. Щастието им, което огряваше гората бе заспало зимен сън.

 Тогава пак се намеси съдбата. Реши да даде нов шанс на две деца и да подкрепи изгубилите се, несправили се с дългите зимни дни. 

 На следващата сутрин младото момиче се пробуди преди изгрев слънце. През нощта огъня в камината бе угаснал и в стаята бе студено. То придърпа завивките към брадичката си и се загледа през прозореца. Бледата светлина, която проблясваше навън бе някак особена. Тя стана, увита в дебело одеало, и се приближи до заскреженото стъкло. Виелицата, която вилнееше през последните дни и нощи си бе отишла, а утринта бе тиха и ясна. Слънцето хвърляше своите първи отблясъци и караше снежните кристали да блестят в бледорозови и прасковени нюанси. Имаше едно необикновенно присъствие наоколо, което девойката долавяше. Остана така със зареян поглед навън и тогава видя едно прекрасно мъничко кочиче, пробило си път в снега.

 Предвестничето на пролетта накара момичешкото сърце радостно да забие, а заедно с изгрева на слънцето, лека усмивка заигра по нежното й лице и сякаш цялата стая се озари. Младия мъж я съзерцава известно време и се почувства силно привлечен от момичето. Стана и напали огън в камината, приближи до прозореца и я прегърна през раменете, за да я стопли в прегръдката си. Проследи погледа й, а тя му посочи пратеника на съдбата, който ги извести, че дългата зима е към своя край.

 

От онази утрин снеговете започнаха бързо да се топят, слънцето да огрява дните и не след дълго пойните птички в гората запяха. Приканиха оголените клони на дърветата да се разлистят, а цветята да напъпят и разцъфтят. Момчето нямаше търпение да набере полски букет за нея и тя да украси с него дома.

 

***