Полъх за промяна

МРАВКИТЕ И ПЕПЕРУДАТА

 Сигурен съм мили приятели, че познавате и мравките, и пеперудите. Но езика им, не знаете. Ще попитате: Нима е възможно да се разговаря с животни? Отговарям: Да, възможно е. Всичко може да се научи!. Такава е професията ми – ходя из планините, кръстосвам полето, навлизам в езерата, в реките нагазвам – наблюдавам природата. Изучавам живота на дървета, на храсти, на треви.., на мравки и пеперуди, на птици.., накъсо – на всичко, което е живо. Езикът на мравките, например, в България или в Алжир, в Испания или във Франция, в Кавказ или в Сибир, в Азия, в Австралия, в Америка или в Памир, сред Андите или пък на Чукотка е все един и същ. И при пеперудите е така! И при всички други твари – сухоземни и водни, летящи и пълзящи, нощни и дневни, мълчаливи или кресливи.., само при хората, не е! Всеки народ си има свой език!

История, която ще разкажа, се случи в Африка. Връщах се от красив град на Атлантически океан. Прекосявах планината Висок Атлас. Беше горещо. Непоносимо горещо. Петдесет градуса по “Целзий”. Речните корита бяха тъжни, защото капчица вода не течеше сред тях, а листата на дървета висяха право надолу и жално гледаха земята, която излъчваше жестока топлина. От никъде никаква прохлада! На ужасяващия пек, колата ми не издържаше, моторът й започна да прегрява, та я спрях встрани от пътя, а аз се скрих под сянката на голямо кедрово дърво. По стъблото му, гледам, тичат стотици мравки – едни нагоре, други надолу и сетне, по тънка и права пътечка, отиваха към гнездото си. В яките си челюсти носеха мънички сиви, зрънца. Наподобяваха миниатюрни мъниста. Познах зрънцата. Бяха яйца от пеперуда. От тях щяха да се излюпят невъобразимо лакоми гъсеници, които изяждат листата на дърветата, а без листа, дървото не може да хваща лъчите на слънцето, не може да прави вкусните плодове, които ние ядем, не може да освежава въздуха, който дишаме.
В тази жареща пещ, мравките работеха усилено. Реших да си поговоря с някоя от тях и рекох: - Ей, работливки, здравейте! Какво правите в тази жега? Защо не се скриете на сянка?
Казах го, за да им съобщя за присъствието си, а те, дори не ме погледнаха. Сметнаха навярно, че съм някакъв безделник. Та на безделници, кой обръща сериозно внимание?
- Е, хайде де, кажете нещо! Поне ме поздравете!
Една от тях се спря. Клекнах. Внимателно, с два пръста, хванах слабичкото й телце, вдигнах го на нивото на очите ми. Беше подчертано сериозна мравка!
- Извинете, не искам да ви преча, а само да си побъбря с някого, да убия малко от времето – казах й аз.
- И ние те поздравяваме, но любезно ли е да питаш, какво правим? Не виждаш ли, че се трудим! Ние, мравките, не сме като вас, хората. Никога не убиваме времето - използваме го за работа! – каза ми мъничкото животинче и завъртя антенките си. Като че ли долови някакъв сигнал, защото направи заканителна гримаса, а сетне, въздъхна и продължи: Вие, човеците, сте много интересни. Не обичате да се задържате на едно място. Все някъде отивате, все от някъде се връщате, все обикаляте, също като пеперудите!...,Но..., все пак..., сте малко по-добри от тях!
“Но все пак сте малко по-добри от тях!” – повторих в ума си последните й думи.
- Ха! Според теб, излиза, че сме лоши! С какво сме го заслужели? – изненадан, я попитах.
- Как с какво? Пристигне от някъде човек, наблюдава ни минута, две, после или ще започне да ни тъпче, или ще вземе пръчка, за да руши гнездото ни! Та, питам : Какво сме му сторили?”
- Като че, имаш право! Може би, още не сме добре възпитани, но ние, човеците, стига да има кой да ни го каже, бързо се учим . Скоро ще променим отношението си, не само към вас, мравките, а и към всичко, което срещаме около себе си. Питам се обаче, защо ни сравнявате с пеперудите? Та те нямат нашата сила, не могат да ви тъпчат, не могат да рушат гнездата ви!
- Те вършат друго. Присмиват ни се! Казват, че сме били грозни, очите ни били несъразмерни, че природата ни е лишила от криле, защото, ако сме ги имали, щели сме да летим надалече и да я грозим. В това отношение, вие сте по-добри. Поне не ни обиждате!
- Ако правилно съм разбрал, по-съгласни сте да ви тъпчат, отколкото да живеете оскърбени?
- Разбира се! Не само ние, мравките! Никой на този свят не иска да бъде наскърбяван. Всеки има своето точно място на красивата ни планета и съвестно върши задълженията си към нея! А сега ме пусни, за да помагам на сестрите ми!
Мъничкото създание се измъкна от пръстите ми, отскочи, понесе се във въздуха надолу, стигна невредима до земята и, с бързи крачки, се включи в общата върволица на своите посестрими.
Разговорът ме бе поувлякъл, та бях забравил за горещината и тъкмо се канех да тръгна, когато чух много познато, тъничко гласче.
- Здравей приятелю! За какво си приказвахте с онова неугледно насекомо?
На най-ниското клонче, съвсем близо пред мен, бе кацнала тя, прекрасната, очарователната, ослепително красивата, най-ефирната, блестящата, самата пеперуда. Сякаш най-причудливите багри се бяха събрали връз крилцата й и се надпреварваха кои, от кои, по-ярко да блестят.
- А, Ти ли си? Здравей! Не видях кога си дошла. Извинявай!.- й казах. Но, защо да е „неугледно“? Та нали и ти си насекомо, като нея!- напомних й аз.
- Моля ти се, не говори така! Може ли мравка да се сравнява с пеперуда?
- Защо не! Като изключим крилцата, всичко останало ви е еднакво. Дори антенките на челцата ви са същите!
- И така говори човек! Човек, който рисува пеперуди, който пише стихотворения за нас, човек, който в наша чест, съчинява музика? Не, не мога да повярвам! Ах, ако ги нямаше тия грозотии, колко по-щедър би бил светът!
- За да няма кой да спира лакомията на нахалните ви гъсеници, нали! – с повишен и доста изнервен тон, се намеси, безмълвният до този момент, кедър.
- А що се отнася до красотата, не уважаема пеперудо, всеки я обича и търси, но има истинска и лъжлива красота. Твоята е лъжлива, защото искаш да приличаш на цветята, за да измамиш птиците, но... не си го помисляй! С твоите шарении, подвеждаш само хората!
- И ти си отвратителен като тези, дето са хукнали по стъблото ти! - раздразнено, отвърна му моята нова събеседница.
- Е, хайде, не се карайте! – реших да ги успокоя, но в тази минута забелязах, как някаква птичка, с бясна скорост, летеше към нас. Пеперудата изпищя и се шмугна в джоба на ризата ми. Миг след това, една червеношийка нервно закълва по клона, където, до преди секунда, бе пеперудата.
- Къде е? – попита птицата.
- Кой, къде е?! – уж учудено, попитах и аз.
- Пеперудата, кой друг! - троснато рече червеношийката.
- А, пеперудата ли? Ами, тя хвръкна. Отлетя!
- Хвръкна, казваш! А, аз защо не я видях? Е, ще ми падне тя! - закани се птицата и се стрелна сред клонете на дърветата .
Бръкнах в джоба на ризата си и извадих от там треперещото животинче. Крилцата и коремчето й пулсираха също като сърчице на уплашено зайче.
- Благодаря ти! – все още в дълбок уплах, - каза старата ми позната.
- Не виждам защо! – рекох й аз.
- Че ме спаси! – изхлипа с тъничкото си гласче крехкото създание, огледа пространството около себе си, завърта антените си във всички посоки, махна два, три пъти с крилца, литна и се понесе във въздуха. Полетът й описваше фигури, приличащи на малка лодка, носена от игриви и весели вълни на не сърдито море – бе чуден, вълнуващ танц на радостта, на волността, на свободата.
От тогава, от оня горещ африкански ден, измина много време, а аз все още си спомням за срещата ми с тихите, незабележими и крайно работливи мравки, с възмутетия кедър, с ядосаната червеношийка, с мъничко самохвалката, но удивително красива пеперуда, която спасих и все още съм убеден, че постъпих правилно.
А, ти как мислиш?