Полъх за промяна

ИСТИНА

Един цар, владетел на голямо и богато царство, решил да ожени единствения си син. Знаел, че в съседното царство имало красива и умна принцеса и решил да я поиска за снаха. Заедно със сина си отишъл във владенията на Цар Угур, баща на прекрасната Мирина. Посрещнали ги с почести и уважение. Но когато девойката се появила, всички били омагьосани от несравнимата хубост на младата принцеса. Дълги руси коси, небесно сини очи, стройна снага и великолепни одежди смаяли принца, когато пред него застанала чудната Мирина. Той стоял вцепенен пред това неземно създание и бил готов на всичко. А Мирина се обърнала към него и рекла:

– Ще се оженя за теб при едно условие!
– Кажете, прекрасна принцесо!
– Искам да намериш феята магьосница Фиона. Тя притежава вълшебно огледало! Ако се огледаш в него, ако го притежаваш, ще запазиш завинаги младостта и красотата си! Искам го!
– Но красива принцесо, вие сте така прекрасна, че не вярвам да загубите някога красотата си! Не ви е нужно това огледало!
За миг в очите на Мирина се появили тъмни пламъчета:
– Искам това огледало! Иначе няма да се оженя за теб!
– Добре! Ще го намеря – казал принцът и си тръгнал.
Когато се прибрали в своето царство, принц Назир започнал усилени приготовления за път. Казали му, че феята Фиона живее на малък остров в голямото море. Трябваше да я намери.
Три дни и три нощи вълните люшкали малкия му кораб. Реел се без посока и търсел неоткриваемото. Земя не се появявала. Рано сутринта на четвъртия ден се извила страшна буря. Огромни вълни погълнали малкия плавателен съд. Целият екипаж се удавил и само нещастният принц като по чудо оцелял, дълго плувал в морето и накрая, изтощен, на края на силите си, почти в безсъзнание, достигнал до неизвестен бряг. Дълго лежал върху мокрия пясък, вълните го обливали, а той не можел да мръдне. После съвсем загубил съзнание. Когато се събудил, видял, че се намира в малка колиба, недалеч от брега. Опитал се да стане, но не чувствал краката си. Разбрал, че е нечий пленник и нищо не може да стори. След време, когато в колибата станало съвсем тъмно, влязла дрипаво облечена старица.
– А, ти се събуди – приближила се тя –Кой си ти?
– Аз съм принц Назир, но това едва ли има някакво значение сега!
– Да, няма никакво значение!
– Не чувствам краката си! – изплакал клетият момък.
– Да, морето е безмилостно, то ти е отнело тази възможност. С какво си предизвикал боговете? Морският цар те е пощадил и в същото време те е наказал. С какво го разгневи? Как попадна тук?
– Тръгнах да търся феята Фиона, която живеела на малък остров в морето. Тя има вълшебно огледало, което моята годеница иска да притежава!
При тези думи старицата погледнала принца и гняв се изписал върху набърченото й лице:
–Вълшебното огледало?! То научава на истини, които не знам дали ще понесеш!
–Но моята принцеса няма да се ожени за мен! Помогни ми да намеря феята Фиона!
–Преди да я намериш, трябва да проходиш! - почти извикала старицата.
И младият момък разбрал, че вероятно не само няма да намери магическото огледало, но и ще остане завинаги неподвижен. В този момент неизвестната му благодетелка му подала дървена чаша:
– Пий! Това може да те излекува.
Принцът дълго лежал в тъмната колиба при намръщената, но грижовна старица. След около месец той усетил краката си, а след няколко дни започнал да се изправя.
– Как да ти се отблагодаря? –попитал той старицата.
– Пожелавам ти да намериш себе си, човече!
– Моля те, ти вероятно също си вълшебница, помогни ми да намеря Фиона!
– Добре –казала старицата –Дано намериш това, което търсиш!
На другия ден принцът видял на брега голям красив кораб.
– Корабът ще те отведе до острова на Фиона! Сбогом, човече! Дано не разгневиш отново боговете!
Принцът отново пътувал три дни и три нощи, но морето било спокойно, корабът, като волна птица, се носел по вълните. Рано сутринта на четвъртия ден се доближил до бреговете на прекрасен остров, облян в чудна светлина. Принцът с трепет слязъл на брега. Изведнъж се смрачило, вълните се надигнали и погълнали вълшебния кораб. Той бил отново сам на непознато и като че ли опасно място. Тръгнал към светлината, която струяла пред очите му, когато пред него се появила красива девойка:
–Кой си ти? И защо си дошъл?
–Аз съм принц Назир и търся феята Фиона! Моята годеница иска да притежава вълшебното огледало!
Девойката се усмихнала:
–Добре, ще те заведа при феята Фиона!
Принцът тръгнал след девойката. Вървели дълго, докато стигнали до голям замък с високи кули. Влезли в огромна зала, украсена с чудни фрески и величествени колони. В дъното на малък трон седяла феята в пищни одежди и малка корона от скъпоценни камъни.
– Какво искаш, човече? – попитала феята, а гласът й отекнал в голямата зала.
– Вълшебното огледало, което дарява вечна младост и красота. Обичам една принцеса, а тя иска да притежава това огледало!
– Аз нямам такова огледало, млади човече! Моето огледало е огледалото на истината! Ще ти го дам, ако си готов да видиш всички истини в живота си, но първо искам да ми изпълниш три желания!
– Готов съм на всичко, за да занеса огледалото на моята любима!
– Добре! Ето първата задача – горе в планината, на самия връх расте чудно бяло цвете! Искам да ми го донесеш!
И момъкът тръгнал. Планината била висока. Върхът бил заснежен. Но той бил решен на всичко. Преди да тръгне обаче пред него се появила красивата девойка, която го посрещнала на брега. Тя мълчаливо му дала хляб, вода, удобни обувки. Малко преди върха започнала страшна буря. Снегът го засипвал, а той все повече отмалявал. Тогава девойката отново се появила. Тя му подала ръка и го отвела в малка хижа, където отново му дала хляб и вода.
– Но защо ми помагаш? Коя си ти?
– Аз съм Истината!
– Не разбирам –казвал момъкът и продължавал.
Той занесъл чудното цвете на Фиона, а тя се обърнала към него и му казала:
– Ще ти дам кораб и ти ще отидеш в царството на гардите – смело и гордо племе. Ще намериш шивачката Калатея и ще поискаш да ти даде роклята с орхидеите. Трябва да ми я донесеш!
И така принцът отново тръгнал по море. А то било тихо и миролюбиво. Намерил царството на гардите, но никой не познавал шивачката Калатея. Напразно обикалял земята на славното племе – никой нищо не знаел. И изведнъж отново се появила прекрасната девойка от острова на Фиона:
– Аз ще те заведа при Калатея – казала тя.
Принцът се вгледал в топлите кафяви очи на момичето и отново попитал:
_ Защо ми помагаш?
– Аз съм Истината – отново казала тя.
Момъкът отнесъл роклята с орхидеите на Фиона. И с трепет очаквал последното й желание.
–Ще ти дам една книга –на нея е написано важно послание към всички хора. Но аз не разбирам езика! Ти трябва да го разгадаеш!
Принцът се уплашил. Книгата го гледала с неразбираеми буквени знаци.
–Давам ти 30 дни – феята била непреклонна.
Принцът взел книгата и тръгнал, отчаян, изпълнен с безнадеждност. Съзнавал, че този път и девойката с кафявите очи едва ли ще може да му помогне. Но тя и не се появявала, той напразно я викал, търсел, зовял… И изведнъж заплакал –сълзите започнали да капят върху книгата, буквите заиграли и започнали да се избистрят –ясни, познати, разбираеми..Изреченията заиграли пред очите му: „Млади Назир, знаеш ли какво е любов? Има ли значение за голямата любов младостта и красотата? Не е ли тя преданост, нежност, доброта? Не е ли подадена в труден момент ръка?”. Принцът сякаш чувал невидим глас, които му шептял и сякаш разкъсвал душата му.. Той грабнал книгата и отишъл при феята. А тя го чакала усмихната.
– Още ли искаш огледалото, млади принце?
– Не, искам да знам къде е девойката, която се нарече Истина!
– Тя е вълшебното огледало, принце! Тя е истината, която ти откри – че не вечна младост и красота са нужни на човека, а любов, доброта, отдаденост..
– Искам тази истина, Фиона!
– Тя е до теб, Назир!
Принцът се обърнал и потънал в топлата усмивка на девойката, която стояла срещу него.

 

-


-
-