Полъх за промяна

ФЕЯТА НА ЦВЕТЯТА

В едно малко селце, отвъд долината на лалетата, живееше момиченце на име Ема. Очите й бяха сини, носът чип, а косата й с цвят на морков.
Ема живееше в една голяма къща с поолющена зелена фасада и големи прозорци. Отпред имаше пощенска кутия с камбанка, но рядко пристигаха писма.
Може би, защото това не беше обикновена къща, а сиропиталище. Хората от селцето не идваха насам и по черния прашясал път нямаше много следи.
Отдалеч къщата изглеждаше мрачна и неприветлива, въпреки големия двор с въжена люлка. В градината растяха само две ябълкови дървета. От години монахините се опитваха да засадят цветя, но почвата беше суха, рядко валеше и семената не покълваха.
Беше края на зимата. Духаше студен вятър и снегът тъкмо се беше стопил. Слънчевите лъчи не успяваха да стоплят сградата и в стаите беше хладно.
Ема бързаше към кухнята, за да помогне на готвачката Берта с обяда. Връхлетя така устремно през вратата, че едва не събори една кофа с вода.
Я гледай ти, кой се появи най-после- избоботи Берта с ръце на кръста. Изгледа я уж строго, но после усмивката плъзна по широкото й лице и момичето се успокои и се засмя звънливо.
- Снощи четох до късно и едва се събудих- избърбори Ема, а после грабна ножа и започна чевръсто да бели картофи.
- Пак ли за феи, вълшебства и принцове? Нали знаеш, че това е измислица?- попита я Берта.
- Приказният свят съществува, но не всеки може да го намери. А и феите владеят магията за забравяне и затова никой не помни, че ги е видял- намигна закачливо Ема.
После двете продължиха с приготвянето на обяда и почистването на кухнята. Стана 12 ч. и в далечината се чу камбаната на старата църква, а после по стълбите затрополиха детски крачета и се вдигна голяма врява. Ема влезе в столовата и седна до приятелките си Софи и Мария.
Тъкмо приключваха с обяда, когато влезе старата игуменка и всички замълчаха. Тя ги огледа строго, вирнала острата си брадичка. Никой не смееше да мръдне.
След кратко мълчание, жената се прокашля и проговори:
-След седмица ще отпразнуваме деня на пролетта. Ще репетирате със сестрите, но само след като сте научили уроците си. Никакво тичане по коридорите, както и на двора.
После ги огледа все така намръщено и излезе.
Празникът на пролетта се чакаше от малки и големи. Това беше единственото тържество през годината с танци и музика. По-големите момичета си шиеха дълги и цветни рокли, цареше празнична суматоха и настроението беше приповдигнато.
Ема и приятелките й също се вълнуваха- учиха стихчета, упражняваха се всеки ден на пианото и спореха коя рокля ще облекат. Не че имаха много дрехи, но с помощта на Ема старите рокли се обновяваха с ширити и панделки.
Една вечер, момичето се промъкваше на пръсти към спалнята (беше закъсняла, защото чете на люлката в двора), когато чу оживен шепот от стаята на игуменката. Вратата беше притворена и тя реши да подслуша разговора. Застана на пръсти в тъмното и чу как игуменката въздъхна тежко. После взе да обяснява на сестрите, че и тази година ще празнуват пролетта без цветя. От града й донесли семена от редки растения, но въпреки че вече ги били засадили в пръстта, пак нищо нямало да израсте.
Старата жена беше тъжна и гласът й трепереше, когато промълви:
-Толкова исках да зарадвам децата с една красива градина. За да забравят поне за малко нерадостния си живот.
Ема замислена се отдалечи от вратата, а когато си легна, дълго не можа да заспи.
На другия ден взе най-ценната вещ, която имаше - книгата “Феята на цветята” и я отвори. По страниците оживяха пеперуди, вълшебства и цветя. На последната страница красив женски почерк беше написал- магия за бързо поникване на цветя.
Берта й беше разказвала, че книгата е била оставена в кошчето, в което са я намерили пред
вратата на сиропиталището. Ема знаеше, че тази книга е от майка й- единственото, което имаше от нея. Имаше и още нещо, което не беше споделяла с никого- понякога си мечтаеше майка й да е самата фея на цветята.
Докато прелистваше страниците, които знаеше наизуст, изведнъж й хрумна как да спаси празника. Не каза нито дума дори на приятелките си, защото щяха да я помислят за фантазьорка.
Вечерта преди празника изчака всички да заспят и тихичко се промъкна на двора. Излезе през прозорчето на килера, тъй като масивната входна врата скърцаше пронизително.
Беше тиха и ясна нощ. Ябълковите дръвчета баха обсипани с пъпки и скоро щяха да се отрупат с цветове.
Ема клекна и плъзна пръсти по пръстта. Знаеше, че там отдолу са семенцата, посадени от старата игуменка. Започна да шепне магията от книгата със затворени очи. Когато спря да изговаря вълшебните думи, отново погали земята и прошепна:
- Мамо, помогни ми, моля те.
После се промъкна обратно в къщата, скри книгата в скривалището си и веднага заспа.
На сутринта се събуди не от слънчевия лъч, който я гъделичкаше по лицето, а от силна врява на двора. Изтича по нощница до прозореца, дръпна пердето и видя, че навън са се струпали монахините и децата. Всички ръкомахаха и говореха едновременно.
Облече се набързо, нахлузи обувките си и хукна по стълбите.
Когато отвори вратата и изтича на двора, видя нещо невероятно. Истинско вълшебство.
Сухата и замръзнала почва беше покрита с цветя. Червени лалета, сини незабравки, бели нарциси и жълти теменужки.
Над тях летяха пеперуди с крилца като дъгата, а в клоните на ябълковите дървета пееха синигерчета.
Децата скачаха и крещяха от радост, а сестрите се кръстиха. Ема погледна Берта с поглед „Аз нали ти казах...“, а после се затича и прегърна игуменката. Старата жена се усмихна с насълзени очи и я притисна до себе си.
А Ема прошепра тихичко:
- Благодаря ти, мамо!.