Полъх за промяна

САМОДИВСКИ ДЕЦА

Имало едно време една Самотна майка. Как се казва ли? Има ли значение името й, като тя била една от многото самотни майки по света. И така, слушай по-нататък… Тя имала три деца - две котки и едно момиченце. На едната котка дала името Философ, защото винаги имала много тъжен и замислен вид, дори когато се хранела. Философ гледала мрачно и тъжно и от време на време спирала да яде, за да въздъхне още по-тежко и целият й вид излъчвал, че живота е много тъжно нещо и не си струва да се живее, но все пак трябва да се яде, а след това отново навеждала глава над паничката да хапне още малко, а Самотната майка въздишала и тя тъжно заедно с нея. Другата котка се казвала Мърка, защото мъркала толкова силно, обикновено вечер започвала да мърка, и то така силно, че всички, живеещи във входа на осеметажната кооперация, чували това нежно, като шум на морски вълни, мъркане и блажено заспивали дълбоко, чаааак до сутринта. Самотната майка ставала всяка сутрин много рано, заедно с първите лъчи на слънцето и с веселото пеене на славеите и дроздовете, и бързала да нахрани двете си котки и своето момиченце, та тогава мъркането се прекратявало, а хората се събуждали и отивали на работа.

Третото дете на Самотната майка се казвало Богдана и имало дълги руси коси, сплетени на плитка, тънка като змийче, стигащи до земята и вързани със снежнобяла панделка. Самотната майка се тревожела най-много за третото си дете, защото котките си стояли у дома и никъде не излизали, докато Богдана още рано сутрин се измъквала от къщи да си играе и много често забравяла да се прибере за обяд. Тя си играела през целия ден и чак вечерта, когато се спускал мрак над града и дори звездите и луната не смогвали да светят по-силно, за да прогонят мрака и денят да продължи, чак тогава Богдана се прибирала тъжна, че няма как да продължи с игрите в тъмното, и примирено си лягала в леглото, а Самотната майка дълго й разказвала приказки за красивия принц на бял кон, който ще дойде най-накрая след толкова години чакане и ще ги отведе в една страна, където имало щастие в излишък. Изминали много години, красивият принц на бял кон не дошъл, но момиченцето пораснало и се превърнало в красива млада жена, а двете котки остарели толкова много, че Мърка започнала да губи гласа си и да не може така силно, както преди, да мърка, а Философ гледала така мрачно на живота, че комшиите се плашели от погледа й, но за сметка на това, апетитът й се увеличил страшно много. Само Самотната майка не се променила, някак останала недокосната от времето. Косите като красив венец обграждали лицето й без нито една бръчица, а очите й излъчвали толкова обич и нежност, че хората от квартала се спирали стъписани, когато тя, понесла торба с продукти и котешка храна, ги поглеждала с усмивка, а после се обръщали след нея, не вярвайки на очите и сетивата си и си казвали: „Все още е останало добро на земята.“
Когато Богдана пораснала голяма, тя също като майка си зачакала своя принц на бял кон. Само че принцът нещо се бавел прекалено много и тя се запознавала и с други млади принцове, не толкова красиви, като този, когото чакала. Най-лошото било, че не идвали на бял кон, както на нея й се искало, идвали с най-обикновен автомобил, а някои дори идвали и пеш. Богдана решила да отреже дългата си плитка, която вечно се влачела по земята, а бялата панделка толкова се замърсила, че изгубила цвета си, защото си помислила, че именно дългата плитка плашела принцовете и те затова не искали да се оженят за нея, а прекарвали само по няколко месеца заедно и те отплували, като малки корабчета по морето на живота, оставяйки я още по-тъжна и самотна. И така Богдана отрязала дългата си плитка, без дори да й стане жал за нея, прибрала я в шкафа, а бялата панделка, която изобщо вече не била бяла, изхвърлила на боклука. Само че принцовете пак не харесвали чак толкова много Богдана, че да пуснат котва в ласкавото пристанище на нейното сърце и отпътували надалеч, за да търсят някоя друга принцеса, която да отговаря на техните изисквания.

Един ден Богдана решила да отиде на Църква, защото била вече толкова отчаяна и тъжна, и все по-самотна, а и много се страхувала, че когато най-накрая дойде принцът, ще му се види толкова стара, че ще си тръгне и няма да се върне повече,та решила да се помоли на Господ Бог да й покаже пътя, защото тя вече била загубила посоката и може би не вървяла накъдето трябва към дълго чакания принц, ами тъкмо в обратната посока, където го нямало изобщо. А можело и някой Архангел да й помогне, защото те архангелите имат крила и обикалят по целия свят и може би са срещали някъде нейния принц на бял кон. Влязла плахо в храма и най-напред оставила едно снежнобяло цвете на иконата на Дева Мария, а после запалила голяма свещ пред иконата на Господ Бог за здраве и благополучие. Седнала след това на едно столче в най-тъмния ъгъл на храма и зачакала отговор на молбата си. Един красив ангел безшумно прелетял покрай нея, като раздвижил въздуха наоколо с крилата си, и отметнал късо подстриганите й коси на една страна. Мярнала го само за миг и после той побързал да се скрие в олтара, а тя заплакала. „Ето, дори ангелите не ме харесват, след като минават покрай мен и бързат да се скрият в олтара!“ си помислила тя и се разплакала с глас. Внезапно вратата на църквата хлопнала, чуло тихо потропване по плочките и пред Богдана се появил, като изплувала от мрака сянка, красив младеж с кестенява коса и топли кафяви очи, яхнал бял елен. Тя толкова се слисала, че изтърсила първото, което й дошло на ум:

- Извинете, но в църквата не е позволено, човек да влиза, яхнал бял елен.

- Ние вече не сме в църквата, - и младежът сладко й се усмихнал.

Богдана вдигнала глава и с удивление забелязала, че се намират на една поляна, посред гъста борова гора, до кладенче с бистра, студена вода. Сред клоните на дървета се чували омайни песни на славеи, пеперуди с пъстри крила, закачливо прехвръквали пред очите й, миришело упоително на билки и се чувало тихото жужене на пчели сред тревите и горските цветя. Богдана помислила, че всичко това е сън и стиснала здраво очи за няколко минути. Когато ги отворила, горещо се надявала, че гората и поляната с кладенчето, и птичките и пчеличките са изчезнали, а тя е в леглото си, гушнала някоя от котките. Само че не било сън. Красивият младеж с топлите кафяви очи продължавал да стои преде нея и развеселено я наблюдавал.

- Почакай още малко и сега ще се запознаеш със сестрите си, - казал той и подсвирнал с уста.

От гората излезли няколко момичета, облечени с бели ризи и с кошнички в ръце. Бавно се приближавали към тях, току спирали да откъснат някоя ягода или малина, а на места имало и гъби сърнели, и диви круши, и шишарки и всичко това те грижливо събирали в кошничките си, а Богдана забелязала, че момичетата имат много дълга руса коса, чаааак до земята, и сплетена на плитка като тънко змийче. На Богдана взело да й се вие свят и се облегнала на едно дърво.

- Сигурно полудявам, - промълвила тя с разтреперан глас.

Едно от момичета бързо се приближило до нея и й подарило китка здравец:

- Нищо ти няма! Нито пък полудяваш. Просто ти си една от нас, но не си спомняш, защото е било много отдавна. Само не е трябвало да отрежеш плитката си. В нея се е намирало щастието ти и сега ще минат години, докато порасне отново.

- Как така една от вас? Кои сте вие?

- Хората ни наричат самодиви, а някои от нас живеят в морето или в някоя река и ги наричат русалки, и много се страхуват от нас.

- Хората са много глупави, - обадило се друго момиче. – И ние сме като всички останали, просто нямаме родители. Твоята майка не ти е казала, че като си била бебе, те е взела от един дом за сираци.

- И ти всъщност не знаеш коя си, - приближило се още едно момиче до Богдана и я погалило по бузата.

– Когато човек не знае корените си, не познава родители си, не знае кои са баба му и дядо му, такъв човек става Самодива и хората започват да се страхуват от него.

- Защо хората толкова много се страхуват от самодиви? – попитала Богдана.

- Защото като ни гледат, съвестта им започва да ги мъчи, че са ни изоставили като малки и за да прикрият греха си, ни наричат самодиви. А ние сме си най-обикновени момичета. На момчетата пък казват караконджоли и върколаци.

Богдана за първи път погледнала смело към младежа, който дошъл на бял елен да я отведе от църквата и много й харесал. Хич не приличал нито на караконджол, още по-малко пък на върколак, и се засмяла с глас, а после казала:

- И той ли е самодивско дете?

- И той! – обадило се последното момиче, което държало кошничка, пълна с гъби сърнели. – Казва се Явор.
……….
Изминали много години от оня ден, когато Явор дошъл за Богдана в църквата и я завел в самодивската гора. Те се оженили и им се родили две деца, но въпреки това понякога Богдана лягала на рамото на Явор, затваряла очи и казвала:
- Разкажи ми приказка, любими!
- Добре, ще ти разкажа! Имало едно време една Самотна майка с три деца. Две котки и едно момиченце…