Полъх за промяна

Цветето и градинаря

 Имало едно време, ей там, зад планината, едно малко приказно царство. Хората живеели добре и били доволни от своя цар, който бил умен и справедлив. Царството се славело с прекрасния си дворец, изящните картини от прочути художници и многото скъпоценности. И било известно също с уникалната си колекция от цветя в царската градина. На всички в околността бил познат и царския градинар. Той бил възрастен, но имал голям опит и се грижел добре за цветята. Поливал ги редовно, прекопавал лехите и махал бурените и тревите. Защото тази градина била любима на малката принцеса, която обожавала цветя. И то най-вече розите, които в градината били на особена почит и грижи. А градинарят често откъсвал някоя роза и я поставял във ваза в стаята на принцесата. Тогава тя била много щастлива, а градинарят бил доволен, че и доставял радост.

Но, един ден, се случило нещо, което променило мнението му за розите. Той ги чувствал вече като живи същества, които изпитвали болка и имали желания. Започнали да му приличат на малки деца. И как това се случило?
Както обикновено, той обхождал лехата с розите като търсел онази роза, с която би зарадвал малката принцеса. Да я откъснел и както обикновено да я поставил във нейната ваза. Спрял пред една съвсем млада роза, която още не била разтворила съвсем своите листенца и извадил ножицата. Тогава се случило нещо неочаквано. Цветето му проговорило с човешки глас.
– Не ме късай, толкова е рано! Та аз на два месеца съм само! – помолило се цветето на градинаря.
За малко загубил способност да мисли и не проронил дума. Но след миг се съвзел и казал:
– Да, право си! Ти си още твърде младо! Но след седмица, обаче ще бъдеш в стаята на малката принцеса, във ваза върху най-красивата и маса. И ти ще бъдеш там тогава сияйно и щастливо.
– Да се порадвам искам още на слънчевите дни, но сега съм жадно! Моля те, вода сипи! И след време аз ще съм готово да крася света отново. И после ще ми дойде време, ръката твоя да ме вземе.
Изненадал се градинарят и се натъжил. Досега не бил чувал цвете да му проговаря. Бил опитен и стар, с дълъг опит градинар. „Та това е живо същество, да го късам аз, защо? Да си расте и да живее, не искам аз и сърцето ми не смее!”
Така решил, цветето полял и щастлив и доволен ножицата си прибрал.Умът друго му говорил, но сърцето казвало, че добро е сторил.

 Но, ненадейно, след няколко си дни, принцесата сама цветята посетила. Харесала розата, стебло извила, откъснала я и косата украсила. Чуло се само „Ох!”, че цветето болка е получило, но всичко било се вече случило. А тя така и не разбрала, че на розата болка е създала. Била засмяна, весела, щастлива, нали сега косата украсила. Напуснала принцесата градината с цветя, така прекрасна е била сега.

На следващия ден, както обикновено, градинарят обходил градината. И се изненадал много, когато видял, че розата, която му говорела с човешки глас, вече я нямало. Било останало да стърчи само част от стеблото. Станало му много тъжно и усетил как две сълзи се стекли от очите му. А след този случай той станал друг. Винаги, когато посягал да откъсне цвете от градината, ръката му треперела и все му се чувало, че това цвете му говорело.
Но всичко това станало преди много, много години. Царството западнало, хората тръгнали по света.А принцесата пораснала, омъжила се за един принц и отишла в неговия дом. Градинарят заминал някъде и естествено градината обрасла с бурени и цветя отдавна вече я нямало.