Полъх за промяна

Лисицата без опашка

Имало едно време...

Така започват обикновено приказките. Но тази ще има друго начало - защото главната героиня все още е жива и вероятно ще съществува още дълги години.
И така, започваме отначало...

Живяла е някога, живее и ще продължава да живее една лисица без опашка. Срещали са я навсякъде - из странджанските гори, в подножието на Родопите и в гъстите гори на Рила, но най-често се забелязва в околностите на китното балканско селце Големани. Освен че си няма опашка, тя се отличава от другите лисици и по това, че умее да говори с човешки глас и използва това умение, за да споделя чудновати истории. Жителите на село Големани редовно си организират седянки, особено през прохладните летни вечери, за да послушат вълшебните приказки на лисицата. Повечето не й вярват, защото е всеизвестна дарбата на това животно да послъгва. Но това не им пречи да се наслаждават на нейните увлекателни фантасмагории.

Веднъж един от селските големци се осмелил да попита лисицата как така е останала без опашка. Другите съселяни го сръчкали недоволно и го нахокали, задето дръзнал да зададе толкова деликатен въпрос на чувствителната лисица. Но тя изобщо не се притеснила - дори напротив - зарадвала се, че най-накрая някой отворил тази тема.

- Сега ще ви разкажа историята на моята опашка! - казала тя. - Слушайте внимателно:

Веднъж, докато се наслаждавах на сутрешните слънчеви лъчи и хващах пролетен тен, дойде една невестулка и ме попита:

- Как не те е срам по цели дни да се вълнуваш само от своята особа! Ето, само своята опашка галиш, само от нея се интересуваш!

- Аз поне си имам красива опашка, за разлика от теб - отговорих аз.

- Така ли? А ти откъде си толкова сигурна? За да е честно, трябва някой друг да каже дали твоята опашка наистина е по-красива от моята. Който сгреши, ще трябва да обяви на всички жители в селото, че има грозна опашка. Приемаш ли това предизвикателство?

- Разбира се! - отговорих аз, убедена, че невестулката ще изгуби облога.

Решихме да действаме веднага. Но понеже вече беше станало тъмно, нямаше кого да попитаме, освен бухала. Все пак това е мъдра птица - може да му се има вяра. Отидохме при него и му зададохме въпроса, който толкова ни вълнуваше.

- Хм, да помисля - започна бухалът с типичния си замислен тон. - И двете имате дълги опашки, но за да отговоря коя е по-красива, ще трябва да видя как всяка една блести на слънцето. Но аз съм нощна птица и няма как да посрещна изгрева с вас. Затова ще трябва да попитате някой, който обича слънцето.

Зачудихме се кого да попитаме и се сетихме за жар-птицата, която всяка нощ крадяла златни ябълки от двора на един селянин и на сутринта ги отнасяла незнайно къде. Но със сигурност щяла да разбира от красиви опашки, щом разбира от златни ябълки!

Отидохме при жар-птицата и я попитахме чия опашка е по-красива.

- И двете блестят като злато на слънцето! - каза жар-птицата с преувеличена възхита. - Но за да сте сигурни, ще трябва да отидете при някой златар, за да измери точното количество злато във всяка една опашка!

Решихме да послушаме жар-птицата и се дотътрихме до едно златарско магазинче в Търново, понеже в Големани нямаше. А златарят само като ни видя така ни погна, че още помня мириса на тоягата му:

- Марш оттука, крадливи животни! Дошли сте да ми ограбите магазинчето - каза той презрително.

Избягахме, живи и невредими от злощастната случка. Но кого ли друг можехме да попитаме за нашите опашки?

Помислихме, че ще е мъдро да свикаме горско събрание, на което да поставим публично въпроса "Чия опашка е по-красива?", и да помолим всички животни да гласуват.

Речено-сторено. Събраха се и кротките животинки, и дивите зверове, и птиците, и насекомите дори, за да отсъдят по този толкова важен за нас въпрос. След дълго умуване и още по-дълго преброяване на гласовете се оказа, че имахме равни резултати!

- И таз добра - каза невестулката. - Май ще се окаже, че имаме еднакво красиви опашки и никоя няма да спечели облога.

Но аз не исках да се отказвам, защото бях убедена, че от моята опашка по-прекрасна няма. Затова предложих на невестулката да отидем при най-богатия селянин, който често носел ценни кожи върху гърба си. Пътувал до далечни земи, за да си направи кожух от норка, а после се хвалел пред съседите си колко пари струвал. Сигурно той можеше да отговори на въпроса ни - който разбира от кожи, разбира и от опашки.

Когато ни видя, селянинът се усмихна под мустак и каза:

- Добре, ще ви отговоря - но да знаете, че от по-красивата опашка ще си направя кожух.

Съгласихме се, разбира се. Облогът беше по-важен.

Тогава селянинът посочи моята опашка и я отряза с дългата си ножица. Стовари я върху тежките си плещи, помоли жена си хубаво да го огледа и тя като го одобри, каза:

- От лисича опашка по-хубава няма! - и засука доволно мустак.

Наложи се невестулката да обикаля селото цели три дни и да повтаря, че опашката й е грозна. Всички животни й се подиграваха, а аз направо се пръснах от смях...

- Това ли е краят на приказката? - попитал един от селяните. - Наистина ли се радваш, че спечели облога по такъв жесток начин? Невестулката сега още си има опашка, а ти нямаш!

- Ама ти сериозно ли! - обидила се лисицата. - Най-важното за мен е, че получих признание за красотата си. Готова съм да жертвам всичко, за да чуя колко съм прекрасна! А и ето, че се получи една хубава приказка.

И до днес лисицата без опашка обикаля горите гордо и надменно. Дали е вярна нейната история можем само да гадаем, но със сигурност има и други като нея. Има и други лисици, а дори и хора, които са готови да продадат най-скъпото си нещо за едно ласкателство.
А жителите на село Големани, макар и все по-рядко и във все по-малоброен състав, продължават да бранят златните си ябълки и да се събират около чешмата в очакване на някоя безопашата лисица. За да им разкаже някоя хубава приказка...