Полъх за промяна

Самодивски мост

Наскоро научих легенда аз стара,
от един дядо на селската гара.
За въженият мост, там над реката,
за едни девойки, предпочели тъмнината.

Било по време на турското робство.
Народа страдал от това господство.
Данъците много, законите различни,
а турците към хората били безразлични.

В планинското село горе в Балкана,
дошъл зъл Бей и отправил той закана.
Неговата дума трябва да се слуша,
иначе за всички ще има суша.

В малка къщурка живеела Мария,
работна мома била, като стихия.
Имала съпруг и две дечица
и по-малка от нея сестричка.

Видял я веднъж лошият Бей
и решил да я открадне като змей.
Научил той за семейството всичко
и една нощ към къщата се промъкнали тихичко.


Надушили ги кучетата селски
и се нахвърлили на слугите бейски.
Но турците запалили селото,
жени и деца повели в тъмното.

Взели за еничари децата,
плачели със сълзи лицата.
Отправили се към града голям,
слугите не изпитали ни жал, ни срам.

Към харема пък повели жените,
а те се дърпали и молели горките.
Красавици били те всички,
десет обречени звездички.

Десет бели самодиви,
с разветите коси били красиви.
Живота как да изберат,
Вярата си как да предадат.

Скоро моста наближили,
девойките останали без сили.
Развързали ги и ги подкарали напред,
а реката ревяла зловещо навред.

 


Девойките решили в този миг,
по-добре да умрат и се чул силен вик.
Към буйните води те полетели,
десет бели самодиви, песен запели.

Самодивски – моста са нарекли.
Девойките от вярата не се отрекли.
Легендата е стара, но жива остава
и на децата трябва да се предава.