Полъх за промяна

Който губи не знае какво печели

Някога в едно китно българско селце живеел беден и отруден старец. Той носел името на Свети Петър. Всички го наричали дядо Петър. Той бил скромен и работлив. Човекът имал младо и красиво магаре с дълги, клепнали уши. Казвало се Ушко. Въпреки своята красота то имало лют характер. Било сприхаво и не изпълнявало командите на своя стопанин. Когато той го впрягал в каруцата, то се изправяло на задните си крака и започвало да реве с пълен глас:“Уъъ…уъъ…уъъ…“. Вместо наляво по пътя, тръгвало надясно и често обръщало каруцата. Забележело ли локва по пътя, започвало да тича с всичка сила, като не спирало да реве, сякаш го гонел дявола. На нивата не искало да оре с плуга. Селянинът имал необходимост от магаре, за да обработва своите нивите. Той знаел, какво е да имаш истински работливо и послушно магаре. Още жалел за старата магарица Добрушка, която се споминала предното лято. 

„Ще го продам на пазара, откъдето го купих това своенравно магаре! Нека друг се ядосва с него. Това магаре е жив дявол! Може да напакости и на мен някой ден.“- казал си стопанинът.
В неделя сутринта станал рано и вързал с едно дълго въже магарето. То не искало да ходи, а се търкаляло на прашния път пред къщата. Сякаш казвало: “Знам, какво си намислил, старче. Ще си покажа, моята магария и характер за последно. Искаш да ме продаваш, а! Така ще се нацапам, че никой няма да иска да ме купи.“
Горкият старец с много усилия и мъки отвел магарето на неделния пазар в града. Седнал на земята до Ушко и зачакал купувачи. Минали много хора. Спирали се и оглеждали магарето. То започвало да реве и хората отминавали, тръскайки глави. След обяд, когато дядото бил загубил всякаква надежда, се приближил непознат човек. Той водел със себе си черна овца, вързана за врата с кожена каишка и въже. Непознатият попитал:
– Земляк, върви ли търговията?
– Не върви! Много гледат, но никой не иска да купи моето магаре.
– Ти си добър човек, а на мен ми трябва магаре. Ще го направя на кайма. Да ги разменим.
– Ти за какъв ме имаш? Мислиш, че не разбирам, ли! Кой луд заменя, магаре за овца! Ще бъда на загуба. Заменя ли се по-голямо за по-малко? - отговорил дядото.
– Ако е добра стока твоето магаре нямаше да го продаваш. Кой продава младо магаре, ако е добро? Знам, че искаш да се отървеш от него. Вземи моята овца, тя е млечна и много кротка. Дава вкусно мляко. Знаеш ли какво казваме в нашето село? Когато човек губи не знае какво печели! Ще спечелиш, повярвай ми!
Почесал се дядо Петър по врата и погледал своето магаре. Какво да прави? Щял да бъде на загуба, но бил много ядосан на Ушко и след минута склонил за размяната.
Речено - сторено. Двамата непознати си стиснали ръцете и разменили своята стока.
Дядо Петър взел въжето в ръце и отвел черната овца в другия край на пазара. Пил една студена вода от своята манерка и седнал да чака купувачи, този път за овцата. Минали часове. Хората на пазара ставали все по-малко. Дядо Петър извадил от своята риза голямата си лула и я запалил. Вдишвал дълбоко и чакал. Овцата си лежала кротко до него. Слънцето залязвало, но никой не се спирал при Петър. Когато мислел да си тръгва до тях спрял непознат човек. В ръката си държал плетена кошница, а през един от краищата и́ се показвала главата на малко жълто пиленце.
– Добра среща, търговецо! Тази овца за продан ли е? Знаеш ли, какво красиво пиле имам. Може да стане голям петел или многояйчна кокошка. Кой знае и златни яйца може да ти снесе! Да ги разменим. - казал непознатият.
– Още един луд срещам днес. Продадох магаре за овца, а сега искаш отново да загубя и да сменя овца за малко пиле. И дума да не става! Върви си по пътя, че съм много ядосан.
– Вземи моето пиле. То е най-красивото от всичките ми пилета. Много яде и чурулика чудно. Няма да съжаляваш. Моята баба, знаеш ли какво казваше? Когато губиш не знаеш какво печелиш.
– Няма да стане, човече.Какво, ще спечеля с това голо пиле? Днес още един човек ми каза същото. Не си давам овцата. Толкова е кротка и добра. - отговорил Петър.
– Помисли добре. Кой купува черна овца? Хората се страхуват да не се е вселил в нея рогатия. Онзи, който ги отвежда в Пъкъла. Ти нали не си грешник? Да ги разменим. Ще я заколя веднага за сватбата на сина ми. Ще те споменаваме с добро. Отърви се навреме, че кой знае какви нещастия ще ти донесе. Отново ти казвам, когато губиш не знаеш, какво печелиш.
Петър бил вярващ човек и не искал да има проблеми с черната овца. Подал въжето на непознатия и взел кошницата с жълтото пиле. Вече било тъмно, когато Петър и малкото пиле прекрачили прага на малката кирпичена къща.
Дните минавали,а Петър се грижел за жълтото пиленце. Хранел го с царевица и просо. Давал му чиста вода за пиене всеки ден. Живеели двамата в единствената стая, която имала къщата. Колкото повече растяло пилето Петър виждал, че това е петел с красив червен гребен. Кръстил го Гребльо. Името много му подхождало. Двамата по мъжки и в разбирателство заживели в петровата къща.
Няколко поредни нощи Гребльо обикалял в двора, пред къщата и ровел с крака земята. Бил неспокоен и не искал да влезе в стаята при Петър. Той го оставил навън и открехнал входната вратата, защото била топла лятна нощ. Уморен от работата на полето стопанинът заспал дълбоко. След полунощ на двора се чула врява. Петър станал веднага. Взел в ръце дървената сопа. Излязъл навън и какво да види! В тъмното Гребльо махал с криле и тичал. Гонел двама крадци, който били влезли в двора. Петър размахал високо своята тояга и така прогонил нечаканите гости. Петелът се приближил до него и започнал да кукурига.
Петър го погледнал и казал:
– Онези хора бяха прави, когато казваха: “Който губи не знае какво печели!“. Ти приятелю ми спаси живота! Благодаря ти!
Сякаш разбрал всичко, Гребльо се качил на раменете на дядо Петър и двамата влезли в селската къща. Живели дълго и щастливо, а крадците никога не се върнали в тяхната къща.