Полъх за промяна

Баба Марта, Южнякът и Севернякът

      Високо в планината, в една малка къщурка живееше Баба Марта със своите двама внука Южняк и Северняк. Тъй като и двамата бяха много палави, за да не се обърка светът тя ги държеше затворени в две отделни кожени торби. Настъпеше ли късна есен тя развързваше връвчиците на кожената торба, в която бе затворен Северняка и го пускаше да лудува на воля. Щом се озовеше на свобода той започваше да брули листата на дърветата. Със студения си полъх донасяше слани и мъгли.Още щом усетеха ледения му дъх врабчетата се скупчваха едно до друго, за да се стоплят. Именно той превръщаше водните капчици в прелестни снежинки.

    Баба Марта знаеше, че сам Севернякът няма да се сети да се прибере. Рано напролет тя излизаше на двора. Изтупваше кожената му торба и започваше да вика внука си:

-        Северняко, мил и драг,

          неуморен де ли скиташ пак?

          Аз затъжих се за теб,

          виж, омесих питка с мед.

          Над врабчетата смили се,

          у дома ти прибери се,

          че е време пролетта,

          да царува над света!

     Чул, недочул думите на баба си, Севернякът бързаше да се прибере у дома. След като се нахранеше, той сядаше да поговори с брат си Южняка :

- Ех, братко! - възкликваше той. - Да знаеш само на какви места ходих, какви чудеса видях…

     Тази нощ двамата братя разговаряха до сутринта. Щом изгрееше зората, умореният Северняк се свиваше на дъното на кожената торба и заспиваше непробудно. Тогава Южнякът разперваше криле и се понасяше над планини и морета. Той почистваше клоните на дърветата от полепналият по тях сняг. Скоро хиляди малки поточета се спускаха от планинските върхове, бързайки да се срещнат с моретата и океаните. Любопитните кокичета подаваха глави от замръзналата земя:

- Нима сме подранили? - чудеха се те, виждайки голата земя, покрита тук-таме със сняг.

- Не сте подранили! Време е! - отговаряше им радостен Южняка и политаше напред, карайки тревите да зеленеят и дряновите дръвчета да напъпят.

     Тогава, в първия ден на месец март, придружена от внука си Южняка, Баба Марта напускаше дома си. В кошницата, която носеше бяха подредени безчет мартеници, изплетени от сръчните й ръце. Първата мартеница връзваше на дряновото дръвче:

- Ти си ми най-безстрашното! - радваше му се тя. От време на време спираше да поговори с малките врабчета. Хранеше ги с ечемик, който носеше за тях в джоба на шарената си престилка. Поспираше край бистрите поточета, за да си почине и отново поемаше на път. Щом видеше малките агънца в полето се спираше и до тях:

 - Миличките ми! - говореше им нежно тя, докато им връзваше по една мартеничка. - Какво бих правила без вас? Как щях да плета моите мартенички, ако не ми давахте от вашата мека вълна?

     Вечер, щом агънцата се приберяха в кошарите, накичени с пъстрите мартенички овчарите възкликваха радостно:

- Баба Марта е дошла! Това значи, че и пролетта е дошла!

     През този ден Баба Марта обикаляше цялата земя. Не се скъпеше и за всекиго намираше мартеница. Обикаляше, докато в кошницата й не останеше нито една. Тогава се прибираше у дома уморена, но безкрайно щастлива, а Южнякът летеше на воля. Той се спускаше от скалистите върхове, минаваше през овощните градини и разпиляваше нежните ябълкови цветове. Смееше се на лудориите на децата в полето. Помагаше на хвърчилата им да летят високо в небето. Южнякът бързаше да се наиграе, защото знаеше, че наесен Баба Марта ще го прибере обратно в кожената торба…

     Дните минаваха. Баба Марта се трудеше от сутрин до вечер. В бистрите планински поточета переше и чистеше меката вълна, от която плетеше своите мартеници. След това я простираше по високите планински върхове, за да съхне. Разделяше вълната на две равни части. Едната оставяше снежнобяла, а другата оцветяваше с алените багри на зората, за да ги вплете в своите мартеници. После грабваше хурката и вретеното. С чевръстите си пръсти изпридаше тънък вълнен конец…

     Дните се редяха неусетно, докато един ден не се случи немислимото. Палавият Северняк се събуди без време. Разшава се из кожената торба. Успя да разхлаби връзките и и се измъкна навън! Полетя до най-високия планински връх и започна да духа силно. Разпиля вълната, която Баба Марта бе простряла да съхне във всички посоки на земята:

- Какво направи, сине! - възкликна Баба Марта и се втурна да събира разпиляната вълна.

- Прощавай, бабо! - рече Севернякът. - Не исках да стане така!

- А защо не си остана вътре? - попита го Баба Марта. - На теб ти е рано да излизаш! Южнякът няма да се върне още цял месец! Какво да те правя сега? Бързо се прибирай в торбата!

- Торбата вече я няма, бабо! Скъса се!

- Тогава ще ми помогнеш - отсече Баба Марта. - Сам ще събереш цялата вълна, която така безотговорно разпиля!

     Спусна се Севернякът. Цял ден събира разпиляната вълна:

- Ето, бабо - рече той, щом се прибра. - Това е всичко, което успях да събера.

- Но, тази вълна е много малко! - възкликна тя. - Няма да ми стигне, за да изплета всички мартенички! Какво ще правя сега!

- Не тъжи, бабо! - рече Севернякът. - Аз ще ти намеря вълна! Пусни ме да ида! Обещавам да се върна до три дни.

- Добре! Иди, но да не правиш повече пакости! - предупреди го тя. - Още е ранна есен. Пази плодните дръвчета и цветенца. Да не ги попариш със слани!

- Няма, бабо! - обеща Севернякът. - Ще се върна до три дни !

- Ето ти моята престилка! Напълни я догоре! - заръча му тя.

     Севернякът взе шарената престилка и се спусна към близките ливади, където овчари пасяха стадата си. Щом се приближи до един възрастен овчар, Севернякът го поздрави:

- Добър ден, дядо!

- Добър ден и на теб, сине. Кой си? Откъде идеш? Не съм те виждал по нашите земи.

- Аз съм Севернякът. Внукът на Баба Марта!

- Ти си този, който миналата зима отнесе покрива на кошарата ми! -  възкликна овчарят. - Имай милост, сине! Ние сме възрастни и не можем да се справим с щетите, които оставяш след себе си!

- Прощавай, дядо! - отговори засрамен Севернякът.

- А ти за какво си дошъл? - попита го овчарят. - Не ти е време да обикаляш наоколо!

- Ще ти разкажа всичко, дядо - рече Севернякът и започна да говори.   Старецът го изслуша, мисли дълго и най-накрая му каза:

- Аз имам много вълна! Ще ти я дам всичката, щом е за Баба Марта, но за да я получиш трябва да се потрудиш.

- Съгласен съм! - зарадва се Севернякът. - Ще направя всичко, което поискаш.

- Ела с мен тогава! - каза овчарят и го поведе към кошарите. - Виждаш ли покрива? Ти отнесе половината от него миналата зима, а аз съм стар човек и не мога да се покатеря там горе. Ето ти чук и пирони. След като поправиш стореното от теб, ще ти дам исканото.

     Без да губи време Севернякът се покатери на покрива. Работи три дни и три нощи без да спира. Накрая, когато покривът бе готов, овчарят напълни шарената престилка с вълната, която беше обещал:

- Това е за Баба Марта. - рече той.

- Благодаря! - отговори Севернякът и понечи да си тръгне.

- Чакай малко! - извика подире му овчарят. - Имам подарък и за теб!

- За мен ли? - учуди се той. - Какъв ли ще да е?

- Сега ще видиш! - засмя се овчарят и му подаде чисто нова кожена торба. - Заповядай! Друг път да внимаваш повече и да не вършиш пакости!

       Севернякът също се засмя. Благодари на овчаря и отлетя към дома, при своята баба. Щом се прибра, и подаде вълната и понечи да влезе в новата кожена торба.

- Чакай, сине! - спря го Баба Марта. - Вече нямаш нужда от нея! Ти порасна и поумня! Видя с очите си какво може да причиниш с неразумните си лудории. - като каза това тя закачи празната торба на стената. - Отсега нататък лете ще ми помагаш ти, а зиме – твоят брат Южняка…

     И днес Баба Марта е още там в малката къщурка високо в планината. Ако погледнете към планинските върхове през есенен ден и видите гъстите мъгли, които ги покриват, знайте че това не са мъгли, а вълшебната бяла прежда на Баба Марта.