Полъх за промяна

Момичето

Спуснахме се по вировете на реката, дано хванем някоя риба за понуда, и тогава се появи пред очите ни тя. Висока и лична мома се къпеше в топлата ласкава вода. Не с риза, а гола, както майка я е родила. И когато вдигаше ръце, а блестящи вадички се стичаха надолу по тялото й, усмихваше се весело, радостно, широко, човешки. Тая нейна младост, тая нейна красота, толкова земна беше, че неволно ти става драго и хубаво, иска ти се да я докоснеш, да я помилваш, да й се подчиниш. В лицето, прости ми, Боже, отначало много не се загледах. То цялото беше една усмивка. Гърдите й миловидни и пъргави, трептящи, пламтящи. Капчици светлееха по тях като скъпоценни камъни.

Сирма измърмори нещо и бързо се шмугна встрани в шубраците. Там настъпи суха съчка, дето пропука в тихата гора. И красивото момиче, княгинята от водата, се обърна, та ме видя. Ще речете, че се е уплашила, че се е скрила. Нищо такова! Излезе на брега, както си беше гола, вдигна едно дърво и се спусна да ме гони. Пък аз побягнах. Какво да правя? Зер, няма да се бия с нея! Слушал съм за люти моми българки, но такова чак чудо...

Ама какви крака имаше! Бели, дълги, стройни, но не и тънки като клечки. Бяха гладки и силни, с хубави извивки. Ох, как ми се искаше да спра, да й се порадвам, но търчах пред нея в див ужас. И така, докато не се блъснах в Димо. Погледна той над рамото ми, ръката му бавно се отпусна, пръстите се разтвориха и ножът меко тупна на земята. Втори път не зная да е изпускал оръжие.

В това време момата приближи. Аз се позаслоних зад Димовия гръб.

- Какво си се развикала, какво си се разтърчала! – строго й рече той. – Вместо да се засрамиш, както подобава на девойка, ти си се юрнала гола по непознати мъже! Нямаш ли майка, нямаш ли баща или братя да те научат как се пази моминска чест?

И протегна й Сиракът своята си риза. Говореше за приличие и срам, ама не знам доколко и това беше прилично, защото сега и той остана до кръста гол. И някак не му идеше по мярка да я поучава, защото нито на баща приличаше, нито на брат. Че й беше връстник или даже с година-две по-малък! И като ги гледах двамата отстрани, така, без дрехи, хубави, млади, здрави – струваше ми се, че един за друг са създадени.

А момата отначало се заинати, прочетох по лицето й как се готви да каже „Не!”. Но после очите й бързо обходиха Димо целия и омекнаха, разцъфтяха. Пръчката не хвърли, но пое ризата му и се позакри, но пък колко може да скрие голо момиче с мъжка риза. Все си личи едно-друго. А ноздрите й неволно потрепнаха и вдъхнаха неговата момчешка миризма от простото парче плат.

- Сама си пазя утробата, за това помощ не ща. Не и от някой такъв като тебе. Нека ти покара първо един косъм по лицето, па сетне учи жените на чест.

Люта мома ви казвам, да не ви дава Бог такава!..

Димо понечи да отговори, но вместо това махна безнадеждно с ръка и седна в шумата. А момата, дяволицата, срита го по пищялите, па после взе, че се настани близо до него. Иди я разбери, ако можеш... Аз се облегнах на едно дърво с гръб към тях. Слушах ги, но не ги виждах. И така беше по-добре. Инак много болеше. Събере ли се толкова хубост на едно място – боли.

- Ех ти, елице-сестрице! – дочух Димовия глас. Мълвеше и шептеше. – Не те бива да се преструваш. Поне пред мене недей. Защо държиш това сърчице в желязна коруба? Каква ти рана отвориха? Лъга ли те, предаде ли те, подигра ли се някое момче? Милата ми! Не ти си виновна! У тебе всичко е чисто и истинско. С нищо не си сгрешила. Никому зло не си сторила. Само на себе си зло струваш като хапеш и драскаш яко дива котка. Прости си! Обичай. Всеки има право да обича. И ако пропусне тая любов, то е заради страх. Защо се страхуваш, девойко? Че да обичаш е хубаво, не лошо...

- Ех ти, братче-побратимче. - пошушна тя. – Де да знаех такива момчета, дето да ми пазят думата и да я не продават за паница леща. Едно поне да знаех! Едно поне... Та да имам кого да обичам и да имам в кого да се кълна. Пък то – свине и песове. Защо да хвърляш бисери на свинете? Ще ги тъпчат в калта... и ще те разкъсат.

- Ех ти, елице-сестрице, тъжна ми, свидна звездице, дал Бог всякакви – честни и нечестни, верни и неверни. Ама не може заради Илия да намразиш свети Илия. В кочина ли гледаш, все свине ще виждаш. Имам вече една мома, дето се прави на мъж. Да те водя ли да я питаш дали й е добре? На мома е добре с момък. Двама ли са – друго е. Ще сложи той глава в скута ти, ще го погалиш, ще го помилваш, сърце му в огън ще гори. А твоето – за неговото...

- Братче ле, сиво соколче, де го тоз момък, дето е познал женската душа? Дето ни е дал нужното. А то е половин добра дума и просено зрънце вяра. Да ни вярват и да са ни верни. Това е. Много ли е? Не е! Защото ние ви любим, ние ви тешим, ние ви раждаме и закопаваме ви пак ние. Всичко и навсякъде все ние правим, все е за наша сметка. И защо? Заради мъже! Да опустеете дано! И ти не ми се прави на света вода ненапита, че си вълк в агнешка кожа. Колко ли моми си излъгал, колко са по тебе въздишали!.. Не ме гледай с тия сини очи, не се смей с тия бели зъби, не те искам, не ми харесваш!..

Някои неща са само за два чифта уши. Тихо се отдалечих. Караше ме Рогатият да остана, но чак такъв подлец не съм. Отидох, та потърсих Сирма. Намерих я в трънлив гъсталак, свита на кълбо и горко ридае. Раменете й се тресяха от плач.

- Видя ли я каква е! – рече ми тя през сълзи. – Пък аз на нищо не приличам с тия мои месища! Таласъм и караконджул!..

- Бива ли така да говориш? Хубава си като нея, и повече...

- Я да мълчиш, да не ти шибна един!

Такава едра жена, а колко мъничка изглеждаше. Стопила се беше от рев. Исках да я прегърна. Но не посмях. Дано разбирате защо.

А трябваше.

 

На другата нощ, току вече преди Солун, седяхме с Димо двамата до огъня и го попитах:

- Целуна ли я?

Той се зачуди какво да ми отговори. Накрая се поусмихна:

- Да, целунах я. Ако кажеш на Шуна, ще ти строша кокалите!..

Усмихнах се и аз. Но тогава помислих, мисля си и сега: уж си умен, приятелю мой, а така да се заблудиш. Тя те е целунала, не ти нея.