СЪН ЗА ЧУЧУЛИГА

Бяло цвете вехне оттогава...

Милата ми Чучулига – отлетяла. Някъде из небесата Пролет!
Тлеят спомените – кротката жарава.
Жари тя крилата в безнадежден полет.

Между Петъка Разпети и Велика Събота – в разлома.
Дъжд солен в небе на Чучулига.
Буди небесата в сънната притома.
Бяла Чучулига нежни ноти сее, булото на мъката повдига…

Аз те диря още, Чучулиго бяла. В скръбната ни нива.
В бучицата пръст, що дъждът погаля. И в божура ален.
Някога от твоята ръка запален.
Но съзирам само невен скръбен. Ти пристъпяш все така красива...

… Горка песен горка скръб е приютила.
Невен нежен пак нощта ми одарява –
с жълт венец из сънищата мои бродиш, Чучулиго мила.
Шепне той, навява думата прокобваща – „Раздяла”!

Бяло цвете, Бяла Чучулига в синевата мокро утро гали.
Милата ми, милата ми, спря ли да ме жалиш?
В сълзи жълти невен жълт изгрява…
Самотата – в люлка на жарава.

Мойта Чучулига мила… В утрините ранобудни шета.
В радост тиха, нейде тихичко запява.
Да не ме събуди. Но ме буди… тъжната несрета.
Черна пеперуда върху Бяло цвете оттогава…