Съкровището

Съкровището

Отворих очи и осъзнах, че съм на село. Не помня как съм се озовал там. Когато си само на пет, често заспиваш от игри, а след това се будиш в леглото си. Късният следобед отпиваше последните августовски лъчи в края на лятото, които галеха лицето ми през прозореца.
Пристъпих навън и видях дядо, който пушеше лулата си под пъстрата сянка на асмите.
– Кой се е събудил? – зарадва се той, щом ме забеляза на прага. – Ела, ще ти разкажа за морето…
Дядо беше моряк и често ходехме на разходки, на които ми разказваше за странстванията си – истории за приключения и сбъднати мечти. Последвах го към старата вишнава жигула и потеглихме.
Паркирахме до Сребърната чешма в скута на Чиракмана и се спуснахме боси сред пясъчния прах на брега. Солено ухание галеше простора, а слънцето вече чезнеше зад хоризонталната черта на морето. Пяната прегръщаше глезените ми, а аз се чувствах спокоен. Акварелните облаци се разтваряха в нищото, а с дядо вървяхме към лъчите на фара, гордо изправен сред самотния пристан. Когато наближихме, облачните завеси таяха сетната прозявка на месечината, фосфорно- лунното бледо кълбо осветяваше тъмните поля в долината, а небето бе пурпурен шал, обвит с диаманти…
Стигнахме до пътеводния фар и поседнахме на топлите камъни. Дядо носталгично гледаше пикиращите над лунната пътека гларуси и мълчаливо подхвърляше камъчета над блестящата като меко стъкло водна повърхност.
– Каква е историята? – попитах нетърпеливо аз, вторачен в мижането на старите лампи пред рибарските колиби.
– Тук открих най- голямото съкровище в живота си-промълви той с влажен поглед. – Беше точно преди петдесет години…
– Пиратски сандък със скъпоценности ли?! – стъписах се аз.
– По- ценно -усмихна се той. – Баба ти…