На Клара Августин

На Клара Августин

Клара трескаво се луташе в очакване, а стаята като че ли се стесняваше и я притискаше със стените си. Барабаненето на дъжда по прозорците се засилваше, а блестящите светкавици осветяваха катедралата ,,Свети Стефан”, която изглеждаше злокобно…
Изведнъж вратата се отвори и отвън нахлу униформена сянка. Клара инстинктивно посегна към ножа за писма от писалището.
— Спокойно, аз съм. — изстена някой и от мрака изплува лицето на разрошен младеж.
— Христо! — втурна се тя и го прегърна силно .
— Няма време, тръгвай, тук не е безопасно. — поведе я за ръката той.
— Но…
—Вземи това. —подаде ѝ книга с разкошна кожена подвързия.
Клара я отвори и прочете:

 

,,На Клара Августин.
Където и да съм, ще те помня.
Сбъдни мечтата си!
Винаги ще те обичам!
Христо Гьормедиев, 1945”
— Няма да те оста…
—ТРЪГВАЙ!!! — извика той.
Чу се тътен, прозорците проблеснаха и всичко се разтресе. Залитайки, двамата се озоваха в коридора, откъдето се носеха гласове:
—Четвертый полк — вперед! Быстро, быстро…
Младежите трескаво се затичаха до най- близкото стълбище.
—Слизай- колата е долу, баща ти те чака… ще те отведе в България.
—Недей… — проплака тя. — Ела с мен…
—Обичам те…прошепна той, погледна я с тъжните си зелени очи, обърна се и изчезна в мрака…
Клара препускаше надолу по стълбите, а сърцето ѝ щеше да изхвръкне. Отгоре се чу пукот от автомат и сякаш ток прониза тялото ѝ от ужас. Втурна се навън под поройния дъжд и се качи в колата. Гледайки назад как сградата се отдалечава и изчезва, тя стискаше кожената книга под мокрите си плитки, а от очите ѝ също валеше дъжд…
***
Денят нахвърляше сетните си щрихи, а лятна Варна кипеше от живот. Слънцето се разтапяше в бледи нюанси, а тълпите от минувачи, велосипедисти и кучета се разминаваха оживено. Ексцентрични младежи на ховърборди лабиринтно кръжаха край тях…
Лъчезар изкара айфона и слушалките си, потъвайки в любимия си стар български хард рок и се запъти към вкъщи с натежала от лекциите глава. Обичаше да потъва в мисли като тихомълком наблюдаваше поведението и облеклото на хората край него, игрите на щукащите деца… Но най- вече не можеше да спре да мисли за загадъчното момиче от автобуса, което и днес не се реши да заговори. Непознатата с абаносови къдрици винаги носеше голям скицник и… въобще не приличаше на момичетата, които Лъчезар познаваше, а това неудържимо будеше интереса му към нея…
Минавайки покрай ,,Севастопол”, той реши да се отклони и да надникне към инсталацията ,,Рапанът” — място за книгообмен, където хората се стичаха да четат необезпокоявани. Интересуваше го художествената литература — страст, която датираше още от детството му, когато баба му му четеше... Прелисти няколко книги и тъкмо понечи да си ходи, когато красива книга прикова вниманието му. Той я измъкна изпод куп жълти списания, избърса праха от шикозната кожена подвързия и прочете заглавието — ,,Сбъднатата мечта”. Лъчезар веднага разбра, че това е роман с антикварна стойност и се зачуди как се е озовал тук. Прелисти пожълтелите страници и се натъкна на eмоционално послание, написано с красив почерк:
,,На Клара Августин.
Където и да съм, ще те помня.
Сбъдни мечтата си!
Винаги ще те обичам!
Христо Гьормедиев, 1945”
—Клара Августин, 1945?! — стъписа се Лъчезар — Та това е баба ми…
***
Дните се търкаляха, а Лъчезар се взираше в написаното и в главата му изплуваха купища въпроси — кой е бил този човек, какво ли се е случило в Унгария преди повече от половин век, дали той е бил голямата любов на баба му… Любопитството го разяждаше, затова реши да разбере. Влезе в интернет и дълго чете…
Един слънчев неделен следобед, Лъчезар хвана автобуса за ,,Аксаково”. Не след дълго се озова на прага на голяма къща с бяла фасада,пое дълбоко въздух и почука на вратата. Тя се отвори и отвътре се подаде приятен старец, подпрян на бастун.
— Христо Гьормедиев?
— Не желая абонаменти,благодаря ви. — усмихна се човекът и понечи да затвори вратата.
—Познавал сте баба ми, може ли да поговорим? — промълви Лъчезар и му подаде книгата. Уморените зелени очи на стареца светнаха с младежки плам. Той отвори широко вратата и покани момчето.
Вътре беше просторно и спретнато, а от стената се усмихваха безброй чернобели спомени. Двамата седнаха, а старецът още се взираше в книгата с насълзени очи:
— Тя…говорила ли е за мен?
— Не помня, почина когато бях на шест. — отвърна Лъчезар.
— Ами… съболезнования… И на двама ни. — навъси се мъжът.
— Какво се е случило? — озадачи се младежът.
—Войната ни раздели — страхувах се,че покрай мен е застрашена. Не исках да става така, но трябваше — така беше редно… Исках да изживее младостта си в спокойствие…
Лъчезар забеляза поредица ордени на полицата встрани.
— Вие сте герой!
—Не! — изсумтя старецът — Във воюването няма героизъм, няма… Грозно е… — отсече той и захласнато потъна в спомени…
Последва кратко мълчание, а Лъчезар го наруши:
—Пожелал сте ѝ да сбъдне мечтата си— каква беше тя?
—Да стане писателка. Ех, каква сладкодумна беше... — въздъхна той —две години след раздялата ни попаднах на дебютната ѝ книга. После ми писа, че се е омъжила…
След това отново се умисли.
—Знаеш ли, помня веднъж как бяхме край морето, и…
***
Следобедът мина неусетно в спомени за неразказвани случки и ароматен билков чай. Лъчезар се чувстваше странно спокоен и щастлив, че научи неподозирани неща за баба си и се увери, че иска да прилича на нея някой ден…
На свечеряване стана да си ходи, подминавайки серия ефирни акварели на стената в дългия коридор.
—Благодаря, че се запознахме, моето момче… Винаги си добре дошъл! — каза старецът, когато не щеш ли, отвън се чу глас:
—Дядо… прибрах се! — при което входната врата се отвори и се появи тя — момичето от автобуса. Сърцето на Лъчезар заби силно от изненада…
— Имах гости! —закачливо заяви старецът, а тя учудено погледна Лъчезар и приветливо го поздрави, след което спря поглед към гърдите му:
—Уааау! ,,Щурците”? Яка тениска! Любимата ми група! — възкликна тя.
— Да… и на мен. — отвърна той засрамено.
— Струваш ми се някак познат. Дали не сме се засичали някъде? — замисли се тя.
—Ами… да… може. — промърмори той смутено —Аз съм Лъчезар…
Момичето отметна буйните си абаносови къдрици встрани, усмихна се чаровно и подаде ръка:
—Клара…