“Л“ с панделка - Йорданка Ангелова

Йорданка Ангелова

Вратата протяжно изскърца. Странно беше, леля Елена не излизаше никъде! Изправих се рязко, ослушах се...и разбрах – продължаваме!

Да, ето го и следващото писмо. Беше го оставила в кошницата с празни бутилки, както ѝ казах и, въпреки влажните петна и лек ръждив прах, с който бе посипано, сигурна бях, че белият лист е приютил редове откровения, запечатани мигове, преглътнати сълзи, скрит смях и най-вече – надежда! Пощенска марка оцвети погледа ми, а леко пожълтелите краища на плика рамкираха чувствата. Докога щях да бъда тайният пошальон? Чудех се на своята смелост да започна тази „игра“! Просто...исках да видя отново светлината в очите ѝ! Онзи поглед, който помнех от детството си и някак, в края на нейния път, да ѝ подаря тази обич, която беше загубила в средата на 50 –те. Години бе получавала само ласки, пропълзели от гънките на прилежно сгънати мили писма. 

Войната е друга реалност. Странна и непозната. Нейните сенки пристъпват още в съня ми като безплътни животни. Често будувам или бързо отварям очи, за да усетя, че дишам и да припомня на себе си, че животът е цветен, че не е вече „преди“, че аз не съм онова малко момиче, което тича по стълбите с чувството, че лети. И тогава отварям своя калейдоскоп от спомени, превъртайки само най-ярките, и те топлят тялото ми и тихичко шепнат „Има смисъл...Има...Има...“.

Преди месец написах първото си писмо. До нея, но не от мен, а от него. Заслужаваше го, след толкова преданост и очакване. Смазваща неизвестност, която всяка нощ стискаше гърлото ѝ в очакване на новина, на истината. Минаха много години, а тя все се надяваше! Поне да разбере....къде е погребан? Ами, ако е жив...и е загубил разсъдъка си...и не помни кой е и къде е живял? Как всички останали бяха получили „тъжни“ писма и в тях беше написано точно и ясно, какво се е случило? А тя – нищо! Не че това беше добра новина....Но...За нея остана едничката вяра, че щом няма „лошо“ писмо, нейният мъж си е жив. И го чакаше...чакаше...чакаше...

Помнех онзи пролетен ден и тяхната сватба. Мама беше щастлива и пърхаше като пеперуда около леля Елена, припявайки една весела песен без думи...Ля-Ля...Ля-Ля-Ля. Любима им беше на двете. Миризма на тамян и бели люляци наситиха въздуха и всички ликуваха, в едно с камбанния звън, когато младите влюбени пристъпиха към своето обручение. Мисля, че тогава усетих, какво е любов. Щом някой обича странна светлина струи от очите му. Неземна. Небесна!

Обичах да ходя у тях. Там беше весело. Вечер, в малката кухня се сгушвахме и, упоени от аромата на печени ябълки, слушахме сънени как някой припява, а чичо с една стара китара подрънкваше. Много се смеехме и си говорихме, и мечтаехме. Едно топло детство, с много усмивки, с светещи погледи. Уют като прегръдка на обичан човек.

Но...не беше за дълго. Войната прекърши със замах този ритъм. И всичко за миг посивя. Песента ни заглъхна, затисната с ярост от онези сирени, които все още чувам насън. Писъци, гърмежи и грохот замениха мелодията на мирния ден. Мъжете заминаха, жените скърбяха. А децата се чудехме – какво става със света?

После мама се разболя. Дълго, мъчително. Една безнадеждна борба... Замина си – смирено и тихо, и аз останах сама. Леля Елена ме приюти и аз...като бездомно коте се свих под стряхата ѝ, а тя с обич и топлота успя да завърне онази искра в душата ми, която ме съживи. Все повтаряше, че животът е странно красив, че съм млада и хубава, че трябва да имам мечти. Вечер четяхме на глас, а старият грамофон на дядо и баба зае почетно място върху белия скрин. Понякога даже танцувахме. Нашият дансинг бе малкият хол, аз бях чичо, а тя – себе си. Дали оттогава не започна всичко това?

Леля Елена удължи детството ми. Прекрои мислите ми - за живота, за хората. Много млада разбрах, че е прекрасно да радваш, да подариш вяра, да събудиш надежда в очите на всеки отчаян човек.  Защо се получи така? Точно тя, която ме учеше да оцветявам дните си, се скри от света и в полумрака на старото бабино жилище затъмни не само стаите, но и своите спомени. Войната отдавна приключи и заедно с нея писмата изчезнаха.

От дете помнех онази червена кутия, в която тя ги поставяше. А после я скриваше в куфара под леглото. Понякога я държеше мълчаливо в ръце, тъгата сковаваше тялото ѝ и в тази поза оставаше с часове. Така исках да прочета тези писма... Особено след години, когато всеки ден слизах при нея да я нагостя, да ѝ помогна и поне мъничко да променя ежедневието ѝ.

Всичко започна случайно. Реших да почистя  старата кахлена печка, която от години бе като паметник на изкуството и тържествено се разполагаше в средата на хола. Замрях, когато видях червена кутия мушната между други хартии и малко дърва. Сега е моментът...протегнах набързо ръка и грабнах малък сноп от тези писма, много пъти прегръщани. Широката блуза се оказа удачно скривалище. Веднага изтичах до вкъщи. Живеех над нея и бързо ги скрих  у дома.

Няколко нощи препрочитах избелелите страници. Кратки писма, но пълни с надежда, с предана обич и обещания. Почеркът - по детски разкрачен,  с едри букви, с красива панделка около буквата „Л“. Всяко писмо, като с лично клеймо, започваше с едно обръщение „Любима моя“ и следваха страници – нежни и истински. Лек аромат на ванилия се разнесе  от някои и бях сигурна, че то е четено неведнъж, до появата на поредното. Да, така е...поели са миризмата на кухнята и на онова чекмедже, пълно с подправки. Моята леля Елена...Затова все очакваше малките пликове, които ѝ носеха радост....Но после, войната приключи...А тя - дръпна завесите като след край на спектакъл. В тъмнина и сумрак потопи тъгата си и някак ден за ден съществуваше. Почти не излизаше, прозорците и улицата за нея бяха предишен живот. А аз бях връзката с него. Чудех се как да я съживя...така, както преди години тя ми вдъхна живот.

 

* * *

Вярвам, че в живота няма случайни неща. Господ често ни дава знаци, но понякога нямаме сетива да ги разчетем. Реди си своя божествен пъзел и само ни гледа отгоре – навярно с усмивка - как малко по малко растем.

Пак беше пролет и всичко наоколо бе свежо и цъфнало. Грабнах кошницата с празни бутилки, които леля Елена оставяше пред входната си врата. Всеки вторник купувах „нейното“ мляко и любимите й кифликчи с крем, които тя обожаваше. Пекарната беше точно отсреща, а чичо Филип познавах от дете. Винаги мушкаше на шега по един бонбон в джоба ми. Всички деца го обичахме – беше добър човек, а усмивката му размразяваше и най-дебелите ледове.  Имахме си наш ритуал. Аз влизах и, дори да има опашка пред щанда, оставях нашата кошница отстрани до витрината с думите „Нали знаеш“? Той винаги питаше „Още нещо, мила госпожице“?. Само кимвах в знак на отрицание и посягах към пълната кошница, а той ми я подаваше винаги с един и същи въпрос „Как е Елена? Непременно я поздрави!“.

Стотици пъти сме правили това упражнение. Години наред. Понякога му отвръщах семпло „Нали знаеш“, друг път вдигах просто палец в знак на съгласие. Но тази сутрин се случи нещо, което ме порази. Любезно изчаквах поръчката, когато погледът ми се залепи на една цветна табелка с надпис „Ново! Лимонови сладки“. Токов удар премина през тялото ми. Дишането ми спря. Спрях да чувам,  да виждам и цялата глъчка в пекарната сякаш се изпари в друга реалност, идваща до мен като далечен тътен, пулсиращ ведно със сърцето ми. Мисля, че щях да припадна, ако момчето зад мен не ме разтърси с ръце викайки „Лошо ли ви е“?   Не зная как съм изглеждала, щом и Филип дотърча до мен с думите „ Какво има, скъпа, добре ли си“?

Безмълвно посочих подноса със сладките, а той се усмихна, сложи в торбичка пет - шест и ги подаде с думите „Почерпете се, много са хубави, ще ви омагьосат“!

Да, омагьосана бях, но не от аромата на сладките, а от познатата буква „Л“, която нямаше как да сгреша. Едва излязох отвън, слепоочията ми още пулсираха, трудно вървях и просто...не знаех какво се случва. Господи, как е възможно? Той ли е бил? А чичо? А Тя – знае ли? В какво е вярвала толкова дълго? Как така? Какво се е случило? Въпроси, които ме заляха като мощна вълна и потопиха съня ми. Чудех се как да постъпя. Да я попитам ли? Но какво? Аз дори не съм подозирала...Вярно, че нямах всички писма, но тези знаци бяха достатъчни! Предстояха ни съдбоносни дни.

 

* * *

            Близо две седмици се терзах. Прехвърлях сценарии ден и нощ, будувах, стоях на улицата и наблюдавах пекарната от тайния ъгъл, който избрах. Леля Елена нищо не подозираше и аз мислено си представях лицето ѝ, ако я попитам нещо директно. Накрая реших. Ще ѝ напиша писмо от негово име...за да видя какво ще се случи. По реакцията й щях да разбера, дали знае кой ѝ пише? Съчиних го, но се препънах в сложното „Л“. Намерих машина, слава богу не толкова трудно. И с два пръста занареждах дума по дума...“Прости ми, Елена“ – така започнах, прескачайки обичайното обръщение. Сто пъти се извиних. Преливах от чувства в спомени, споделях копнежи. Неговите. И бях сигурна в тях. Едва сега забелязах, дебнейки от моето ново скривалище... Беше му като ритуал. Идваше сутрин и, преди да отключи пекарната, поглеждаше към прозореца на леля Елена. Вечер – пак същото. И така всеки ден, двете седмици, а навярно и през всички години. Горкият човек! Прозорецът не желаеше да общува, беше тъмен, безмълвен, затиснат от дебели завеси, лишен от живот. Дори вечер светлината от лампата се прецеждаше едва, едва...

            Написах го и три дни ми трябваха да се осмеля да го дам. Казах ѝ, че пощальонът по погрешка го е оставил в пекарната. Тя ме погледна учудено, пое бавно плика, поогледа го...Подател нямаше, но това не я притесни. Сърцето ми щеше да се взриви! С малка ножичка изряза лентичка от единия край, за да не го нарани (така правеше винаги). Отвори го...дъхът ми спря..., погледна го и вдигна поглед с насълзени очи. Мисля, че веднага разбра кой ѝ пише....Мисля, че е знаела от кого са всичките ѝ писма... Мисля, че са ѝ липсвали, въпреки предаността ѝ към чичо. “Моля те, мило дете, остави ме сама“ – изрече тихо и зарида. Оставих я свита в креслото и плачеща...В началото дори съжалих. Ох, Боже защо ли започнах всичко това? А исках само  да е щастлива. Да се радва на простичките неща, както преди, да се усмихва! Нали всеки има право на втори шанс? Всеки...всеки...ако се осмели и събуди онова тлеещо въгленче в себе си!

 

* * *

            Мина седмица, докато се успокои. Безкрайно дълга седмица...Допусна  ме отново при себе си, но вече готова да сподели. Една изповед – на жена, познаваща любовта - леко свенлива, но пречистена, смела. Моята леля Елена, която се върна от детството ми!

Говорихме цяла нощ.  Свита в скута ѝ, мълчах и се усмихвах в тъмното на нейното откровение. Беше топло и хубаво както преди, когато в малката кухничка се събирахме всички и пеехме. Милата, как е очаквала всяко писмо, знаейки ясно, че не е от чичо ми. Но все пак с обич - истинска, като тази, която е имала. В същото време не е посмяла да
ѝ се наслади...Ами ако Павел е жив, макар че нямаше никаква вест от него. Ако се върне внезапно? Съвест ли беше това или измяна? А децата? Ами хората – какво ще рекат? Тя ги обичаше – и двамата!

След войната писмата секнали. Нито вест от единия, нито от другия. Филип бил на една ръка разстояние, но какво от това? Все още не знаела вдовица ли е или семейна жена? Мислела да му пише – но какво? Да благодари, да го обвини, че е подхранвал надеждите ѝ за нов живот, макар и с подписа на мъжа ѝ. Надежди, сринали се за миг след края на тази ужасна война.

 

* * *

Трудно я убедих да отговори на неговото писмо. Признавам си, без нейното знание,  включих в действие и пишещата машина, която все още беше у нас. Той не трябваше да разбира, че ѝ е „писал“ отново писмо. Причаках го, когато отваря пекарната и тихо прошепнах „Елена ти изпраща това“. Само да го бяхте видели отнякъде! Този ден слънцето първо изгря на неговото лице. Той бързо се скри в кухнята и дълго не излезе от там. Пред входа вече чакаха  ранобудници за кифлички и първо кафе. Но той не отваряше. Сега пък за него се притесних! Да не му стана лошо, или по страшно – да не получи инфаркт? Направо се чудя как издържах. Минути, които ми се сториха часове, в които заедно с клиентите стоях пред витрината и се опитвах да надзърна през щорите. Най-после движение...И  ето го...ох, той е...Отключи, отвори широко вратата, застана на прага с мокро, но озарено лице и тържествено обяви „Днес за всички вас, скъпи мои, безплатно – лимонови сладки и топло кафе!“ Дали успях?

Да, Да...Да, във вторник между топлите кифлички и шишетата с мляко имаше плик. От левия ъгъл пулсираше „Л“ с панделка, като неизменна част от любимото и на двама ни име „Елена“.

Прекрасното „Л“ с панделка, буквата, с която започва най-великото чувство в живота ни - ЛЮБОВТА!

 

* * *

            Прозорците на леля Елена бяха широко отворени. Слънчева светлина като прожектор погали лицето ѝ, а малки прашинки в редици заеха нашия дансинг за пролетен танц.  Аромат на ванилия насити въздуха. Кифлички купувахме всеки ден. „Благодаря ти, момичето ми“ – прошепна тя с усмивка. Пое въздух и продължи: „Виждаш ли, цял живот мислим, че Бог ни гледа отгоре, а той всъщност ни вижда отвътре“. Прегърнах я!

Смелост е нужна, за да поканиш любовта отново в живота си! Да простиш. Да обичаш. Тази дарба не е отредена всекиму. Но леля Елена я имаше, просто я беше сгънала в една червена кутия.

             Щастлива бях! Развързах панделката на тази красива история. А леля Елена пак пееше...пееше...пееше!

 


Йорданка Ангелова Стоянова –Тонева е родена на 11 март 1970 г. в гр. Шумен. Бакалавър по „Библиотекознание и библиография“ от Държавен библиотекарски институт – гр. София. Магистър по „История“ от Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Килил и Методий“ –  гр. Велико Търново. В периода 1992 - 2000 г. работи последователно във филиала на Археологическия институт на БАН – гр. Шумен и в „Информационно- библиографския отдел“ на Регионална библиотека „Ст. Чилингиров“- гр. Шумен.

През 2000 г. след конкурс по „Нова и най-нова обща история“ е назначена за асистент в Учебно-научен комплекс „Хуманитарни науки и изкуства“ на ВСУ „Ч.  Храбър“ – гр. Варна. Преподава по дисциплините: „История на балканските народи“ и „Нова и най нова обща история“.

 През 2015 г. защитава докторска дисертация и получава образователната и научна степен „доктор“. От 2008 г. е преподавател по „История на българската държава и право“ в Юридическия факултет на ВСУ „Ч. Храбър“. Автор е на повече от 50 публикации по проблемите на новата и най-новата обща и балканска история.  Член е на Съюза на учените – клон Варна и на Македонския Научен Институт – гр. София.

Творческият ѝ дебют в сферата на художествената литуратура е провокиран след участие в курс по творческо писане със Здравка Евтимова в началото на 2021 г. Някой от първите ѝ разкази („Аристократично“, „Орехов калейдоскоп“, „Животът е „hand made“, „Коледно желание“, „Яйце на Фаберже“) са публикувани в сборник с разкази „Стъпки“ на издателство „Лексикон“ през юни 2021 г.

 

 


2022-02-11 | Прочетена: 503