Черна участ - Иваничка Колева

Иваничка Колева

Хубавица беше Цвета, пъргавица, ала късмета не я познаваше. Рано се споминаха и майка и и тейко и. Него го затисна волската кола на връщане от лозе. Било късно вечерта, окъснял с гроздобера, решил него ден всичко, що останало по лозите да прибере, препълнил колата, тръгнал по залез, но на едно неравно място тя се наклонила, кътурнала се и станала белята. Никой за проклетия не минал от там, че да помогне. Чак на сутринта каруцари на път към лозята го видели, но бил вече издъхнал. Желка - жена му- жалба да я ожали човек, хем бедна, хем слабичка и тя едва от тежка треска след помятане се беше отървала, след тази загуба съвсем се свърши. Забради черна забрадка и цялата почерня. Момиченцето им Цвета, едва петгодишно, беше и утеха в грижите, ама и грижа си беше. От пролетта, та чак до ранна есен с едно сукманче изкарваше. Като се пооцапа,  майка и го изпере на бързея  на реката вечер и до сутринта вятъра го одухал. Завее ли зимата, тогава трябват по дебели дрешки и чорапи. Парите не стигаха за дрехи ни за нея ни за детето. Все чуждо носеха, все кърпено. Каквото припечели от гроздовата реколта от малкото лозенце, даде го за захар, олио и газ. От нивичката с жито мелничаря и даваше някой чувал брашно, а из двора и щъкаха пет-шест кокошки, за някое яйце. Пред къщичката имаше една ябълка,айвания. Каквото набере и изсуши от нея, за ошав, това им е прехраната.

Две години сама се мъчи Желка, но дали тежката работа, дали мъката по мъжа и я надвиха. Една сутрин се събудила Цвета до майка си, а тя - изстинала. Роднини нямаха никакви, съседите и селския свещеник я погребаха.  Остана горкото дете сам самичко на тоя свят. Събраха се жените в неделя в църквата след литургия и сдумаха баба попадия да приюти Цвета и да се грижи за нея, пък тя да и помага с каквото може. Попадията не мисли дълго и се съгласи. Нямаше си свое дете, а годините се навъртат бързо, та и на нея отмяна в къщи и по двора и трябваше. Заживя Цвета в поповата къща, на топло и на завет. И с по-нови дрешки я понатъкмиха. Помагаше с каквото може и на много работи се научи. Готвенето вече не и се опираше, на хурка и вретено предеше, а къщата, като я премете и подреди, сякаш вътре слънце огрява. По двора като се завърти и там всичко си намираше мястото.

Минаха се десетина години. Господ прибра баба попадия. Стария свещеник и той я позакъса, не ходеше вече из село ни да опява, ни да благославя. Цвета растеше и хубавееше и добра работа вършеше както в къщи, тъй и в черквата.

Дойде една сутрин шарена конска каруца с два коня, охранени с големи червени пискюли на челата. Слезе от нея млад, висок мъж с черно расо и калимявка. Новият свещеник. Изпращаха го от митрополията да поеме служебните църковни задължения на дядо поп. До поповата къща, имаше малка дървена барака измазана отвън с кал и плява,  да не духа зиме.

Дядо поп посрещна младия свещеник и заръча на Цвета, докато те си поприказват в черквата, тя да му подреди в дървената барака, че там щял да битува. До час  стаичката светна от чистота и подредба и свещеника се настани.

Беше есен и имаше доста работа за вършене. Цвета все бързешката притичваше, ту на път за кладенеца в средата на двора, ту под сайванта да реди сухите дърва, които събираше край близката река, ту пък зад къщата да обере ябълките и крушите. За гроздето от голямата асма и помогна пастирчето, което пасеше поповите овчици. Улисана в работа и женска шетня, тя не обръщаше много, много внимание на младия свещеник.

Един ден забързан към черквата, за неделната служба, той отвори голямата пътна врата, а на среща му Цвета, с един наръч дърва на гръб. Очите им се срещнаха, но и двамата не продумваха. След няколко секунди той пръв рече:

Да помогна с дървата… - и запъна, че не и знаеше името.
Цвета съм. – отрони тихичко тя и повтори – Цвета.
Дай да ти помогна с дървата Цвето. Аз съм Матей, -
и понечи да свали товара от гърба и. Цвета не се възпротиви, отпусна дебелото въже в ръцете му, той грабна наръча и се запъти с дълги крачки към отсрещния навес. После все тъй забързан излезе из портата, а Цвета успя да изрече подире му само едно кратко:

Сполай ти.
На следващата седмица беше Задушница и в къщата

замириса на варено жито и пресни хлябове. От вечерта Цвета замеси тестото, втасва го цялата нощ и на сутринта го опече. Църковната камбана рано, рано оповести началото на зоупокойната молитва, а ангелския глас на отец Матея изпълни храма. Заприиждаха хора с китки чемшир и босилек и пълни месали в ръце. Цвета също отиде да запали свещица и да си каже молитвата. След службата остана на премете, да изчисти кандилата да подреди, та си тръгна последна.

Пътя от малката черквица към поповата къща се точеше успоредно на селската река и минаваше покрай казанджийницата на Стойко. Той беше връстник на Цвета и беше наследил занаята от баща си бай Вълкан, който също твърде рано се спомина и го остави сирак. Едно време, докато бяха деца, Стойко се отбиваше да си поиграе с нея, но откакто тя заживя при попадията не се бяха заговаряли. Виждаха се само отдалече, докато тя събираше дърва край реката , но той не смееше да я повика. Нямаше за какво. Пък и не беше много словоохотлив, не умееше да я заговори. А тя колкото растеше, по-хубава ставаше, да и се ненагледаш. Височка стройна с едно тънко кръстче, пазвата и пълна и две дебели, дълги плитки се люшкат на гърба и. Харесваше я Стойко, ама не смееше и дума да отвори за това, че веднъж беше продумал пред майка си, а тя - не даваше да се изрече. Бедна била Цвета и самица, нийде никого си нямала. Не била тя за него ни за нейния дом.

Вълканица  беше алчна и злобна жена, все за имот и пари ламтеше. Мине не мине току довтаса до казанджийницата да види как върви работата, уж да предпази Стойко от пиянството, което затри баща му, пък каквото беше изкарал за ден-два, го прибираше.

Един ден заваля силен дъжд и Стойко съгледа през малкото прозорче на казанджийницата до една голяма върба край реката сгушена човешка фигура. - Брей, кого ли спонавакса тоя дъжд там: - помисли си той и грабна двата ямурлука, които висяха на стената зад вратата. С единия се наметна, а другия прегъна на две и забърза към мястото.

Цвето що щеш тука в тоя дъжд? Тръгвай да се скриеш на сухо, че може и да загърми, не е добре тука да стоиш. – и той я наметна с ямурлука и я поведе към казанджийницата. Вътре беше малко мрачно, но топличко. Стойко свали ямурлука от гърба и сложи трикрако столче до огнището и я покани да седне. Двамата помълчаха известно време, дъжда понамаля и тя понечи да си ходи, но той я спря:
Не бързай, ще се измокриш. Сега дъжда е студен, есенен, после кой ще ти свърши работата? Знаеш, всичко тебе чака. Как е дядо поп?
Не е добре. – отвърна Цвета. – от няколко дни не ще да хапне нищо. Вчера малко чорбица преглътна и това беше. И мляко не ще да пие, само вода. Абе видяла се е тя неговата.
Дъжда спря и Цвета си тръгна. По пътя всякакви мисли и минаха през главата. Харесваше и тя Стойко, но знаеше за майка му само лоши работи и не смееше дори да помечтае, че нещо може да има между тях. Като се прибра в къщи завари стария свещеник бездиханен. Наведе се над него, да се увери че е издъхнал, затвори очите му с ръка и се прекръсти.

Цялата работа по църковните дела легна на гърба на отец Матея. Я се видят с Цвета веднъж в деня, я не. Каквото му приготвеше за храна, оставяше го в бараката. Дрехите си той сам изпираше и сам си премиташе, та за нея нямаше кой знае каква работа там. След като дядо поп се спомина продадоха и овцете. Остана и само малката градинка зад къщата, а през зимата като натрупа снега денем ходеше да почисти църквата, вечер я прежда ще пресуква, я хурката ще задене. И вълнени чорапи наплете.

Един ден като занесе храната на отец Матея, още като приближи до бараката усети, че той си е в къщи и почука.

Влез. – чу се от вътре и тя отвори леко вратата.
Освен яденето носеше и два чифта от плетените чорапи. Котларката с яхнията остави на масичката, а чорапите му подаде:

- Вземи, много съм наплела, да обуваш, че студът не прощава.

Благодаря. Да даде и на тебе Господ живот и здраве. Че поседни, ти горе все самичка. Кажи от кога си тука? От хората чувам, че не си попова дъщеря.
Цвета приседна на единия край на малкото дървено одърче, а отец Матея срещу нея на едно трикрако столче. Дълго продължи този първи разговор. И двамата имаха какво да разкажат, кой от къде иде, къде е порасъл и току слънцето слезе ниско , та отвън се смрачи. Цвета скокна, като че да е закъсняла и се запъти към вратата. Преди да я отвори усети младия свещеник много близо до себе си и неволно се обърна. Той наистина стоеше до сами нея и изведнъж хвана ръката и.

Не мога да не ти призная Цвето, от как съм те видял съм те пожелал. До кога да мълча? До кога молитви да редя Бог да ме избави от съблазън? Усещам сърцето си като лудо, щом ме споходи мисъл за тебе. А като те видя, горещина ме облива от горе до долу и едни бесове ме обземат, дето не мога да ги спра.
Като и говореше, топлината да дъха му обливаше лицето и, толкова близо го усещаше. Тя се вкамени. Не знаеше какво да прави, нито какво да каже. Краката и се подкосиха, устните и пресъхнаха. Измъкна леко ръката си от неговата и тихо промълви:

Грях ще сторим отче, недей.
 Гласа и сякаш се свърши, тя наведе глава, обърна се и побърза да си тръгне. Цяла нощ не можа да мигне. Чак на разсъмване погледна плахо през прозореца. Никой нямаше. През следващите няколко дни заваля сняг и всичко в дворчето побеля. До навеса, където бяха дървата и до кладенеца някой беше разринал тесни пътечки. Отец Матей,  ще да е, кой друг?

Не се бяха виждали цяла седмица, чак на неделната служба в църквата се свариха, докато Цвета обираше угарките от свещи по свещниците. Нищо не си казаха. Тя се прибра, а малко след нея и той хлопна дървената порта. Чу го да кашля преди да влезе в стаичката. На другия ден сутринта пак го чу на излизане и едва го дочака да си дойде. Грабна едно джезве с греяно вино и черен пипер и се запъти към дървената барака. Пред вратата спря, позастоя се, но се престраши и почука. Вместо да отговори, отец Матей отвори вратата. Беше прижълтял, кашляше и имаше вид сякаш е уморен. Тя му подаде джезвето:

Вземи и да пиеш и сега и утре сутринта. За кашлицата е. Настинал си, в черквата е студено, пък и тука мангала сигурно рано загасва.
Той взе джезвето , а тя се обърна гърбом и бързичко се прибра. Няколко дни все ходеше да го нагледа. Грееше вино, запарваше чай от изсушен босилек и една гореща керемида му носеше увита в платно, да си я слага на гърба като си легне. Вдигна се Матей от настинката, захвана се с делата си. Една вечер след работа вместо в дървената барака, запъти се към къщата и похлопа на Цветината врата. Тя се сякаш сепна. Никой не  беше идвал до сега при нея и докато каже каквото и да е вратата се отвори.

Ще прощаваш, аз исках само да благодаря за грижата. Днес ходих в града. На, вземи. Това е за тебе. Жива и здрава да си, пък ако искаш носи го. - и той и подаде едно герданче от бели мъниста. Цвета пристъпи плахо взе го и се разплака. Никой до сега нищичко не и беше подарявал. Не знаеше тя какво е благодарност, нито дар. Матей я прегърна силно, подхвана леко брадичката и, повдигна лицето и, и взе да трие сълзите от меките и бузи. Очите и блестяха като маслини, а тя топла, мека, ухае на свежо и на непорочна младост. Тази пролет ще стане на деветнадесет. Ласка още не беше сещала, нито милувка. Не усетиха двамата, как полумрака на малката стаичка ги погълна. Той я притискаше към себе си, целуваше меките и устни, а тя беше сложила двете си ръце на гърдите му и се бе отпуснала в прегръдките му. Усещаше се сякаш в някакъв друг, по-добър свят, непознат за нея до сега.
По стените се гонеха пламъчетата от разпалената камина. Неусетно се намериха върху мекия, пъстър китеник на дървеното легло до най-вътрешната стена на стаята. И двамата тръпнеха от непознати чувства и пориви. Нощта беше дълга и сладострастна. Беше я обладал. Зимното сутрешно слънце я свари вече не мома.

Занизаха се хубави дни и вечери. Бяха толкова щастливи един с друг. Сутрин той донасяше дърва за огнището и вадеше вода от кладенеца и тогава заминаваше по своите си църковни работи. Тя по цял ден шеташе, а като сколаса, седне до прозорчето, което гледа към пътната врата да чака, кога ще мине той през нея. След някой месец се усети че е непразна. Ами сега? Какво ще прави, как ще продължи живота им по нататък? Какво ще кажат хората? В главата и се преплетоха едновременно и радостни и мрачни мисли.

Отец Матей също беше угрижен и неспокоен. Той не можеше да встъпва в семеен съюз, защото вече беше ръкоположен. При православните свещеници трябваше да се спазват много строги канонични правила. Той ги беше нарушил и не знаеше, какво следва по нататък. Времето минаваше и бременността на Цвета отлича. Ходенето и до селото беше съвсем рядко веднъж, дваж в месеца, но до църквата ходеше често и всички вече знаеха, че носи дете в утробата си. В сърцето и се настани страх. И Матей стана по-мълчалив. Зимата беше на изпроводяк. Деня стана по-дълъг и се свършваше повече къщна работа. Един ден като минаваше край кладенеца с едно нечепкано руно вълна в ръце, Цвета не видя че на едно сенчесто място има заледено, подхлъзна се и се тръшна по гръб на калдаръма. Беше сама и едва успя да стане и да се довлече до в къщи. Легна по гръб на одъра. Всичко я болеше и гърба и корема. Нищо не каза на Матей. На сутринта се намери в локва кръв. Той докара доктор чак от града, но не можеше да се помогне. Детето се роди мъртво, момченце. Дни наред мъката и не стихваше. Беше и много изнемощяла, едва се надигаше от леглото. Не се хранеше добре, апетит нямаше. Залежа се. Очите и потънаха, бузите и хлътнаха, тънките и бели ръце съвсем изтъняха.

Матей замина някъде без да се обади. Свещеници от съседните села изпълняваха църковните служби, когато станеше нужда. При Цвета идваше всяка сутрин една стара жена от селото, да я нагледа, да и даде от горчивите прахчета, които доктора и предписа. Измина половин година. Матей не се върна вече. Цвета съвсем се свърши. Взе да се унася все в сън и да бълнува. Една сутрин отвори очи и се вторачи в иконата на Света Богородица на отсрещната стена, която първите слънчеви лъчи огряваха. Тънка струйка се стече от окото и по слепоочието. Тя притвори очи и зашепна, като че молитва реди:

Прибери ме майчице, прибери ме вече. Никой и нищичко си нямам на тоя свят. Само на тебе съм мила. Прибери ме, да ми олекне.
На сутринта църковната камбана удари два пъти – на жена.

Стойко беше излязъл навън за дърва. Той знаеше за болестта на Цвета и като чу камбаната, свали си калпака и се прекръсти. Постоя, въздъхна дълбоко па се прибра в къщи при своето си. От няколко месеца се беше задомил. Едно момиче от съседно село, дошло с братята си да варят ракия. Пренощували в казанджийницата и на сутринта братята си тръгнали без сестра си. Пристанала му. Вълканица не се противила. Бащата бил кехая с 300 овце на къшла в балкана, та беше доволна от сватлъка.

Седмици наред къщата на стария свещеник в селото немееше. Само едно къндилце мъждукаше в едната стая нощем. Пред пътната врата между калдаръма поникна трева. Един ден резето се повдигна и през нея мина стройна фигура с дълга черна дреха. Беше отец Матея. Той пристъпи плахо в дворчето, приближи се до къщата и влезе в стаята на Цвета. В малкото долапче на стената постлано с петокука дантела съзря нещо да блещука. Бялото манистено герданче, което той и подари миналата година. Стисна го в шепа и захлипа полугласно. Сълзи рукнаха по изпитото му лице, тялото му се затресе и той коленичи на пода в неистов плач. Душата му се раздираше и от мъката и от греха. Този грях той щеше да носи докато е жив. А мъката, тя беше непоносима. Нямаше сила на тоя свят ни човешка, ни природна ни Господня, която да я заглуши. Утеха търсеше всеки ден в пост и молитва, но дълбоко в себе си знаеше, че прошка няма кой да му даде. Не беше намерил сили от Цвета да я поиска и това най-много му тежеше.

Вятъра, който се изви навън затръшна вратата на Цветината стая, сякаш да затвори там някъде в тъмното и греха и мъката и черната участ, дето по хората ходят и человечески души погубват.


 

Казвам се Иваничка Колева и съм на 54 години.

Родена съм в с.Върбовка общ. Павликени, но от 20 години живея в съседното село Димча. Поетични опити правя от съвсем малка, а стихотворенията за деца са ми любима категория. Обичам да пиша и фейлетони, въпреки че те са най-малко на брой в творчеството ми. Така изразявам гражданската си позиция по даден въпрос, който ме вълнува, по един интересен, не груб и естетически начин. Уважавайки безкрайно читателя, се старая така да поднеса творческите си вълнения, че те да заемат важно място в неговата душевност за дълго време. Особено много ме вълнува темата за родния край, бащиното огнище, природните хубости на България и самата тя, като моя свидна Родина. Надявам се да успея да предам тази моя любов и всичките си родолюбиви  вълнения и на читателите.

Гордея се, че (макар когато вече бях на петдесет години), успях да реализирам първата си стихосбирка „Първите 50”, която изчезна мигновено от книжния пазар. За творческите постижения няма граници. Надявам се 2022 г. да е една успешна творческа година за мен. Имам интересни идеи за две нови книги и се надявам с Божията помощ до края на годината те да видят бял свят. Радост и удовлетворение ми носят всички участия в инициативите на издателска група Буквите. А сега тръгвам да преследвам мечтите си. До нови срещи.


2022-02-10 | Прочетена: 435