Ябълки - Кристина Димитрова

Иван Богданов

  1. Представете се.

Здравейте! Казвам се Кристина Димитрова, начален учител на 36 години от град Пловдив. Омъжена съм и имам две деца на 5 и на 2 години. Пиша от дете стихове, разкази, приказки. Участвала съм в конкурси.

  1. В кой жанр се чувствате в свои води?

Досега съм писала разкази и стихове  на различни  теми. Но най - добре се чувствам, когато пиша за деца. Поучителни приказки и такива, в които се търси доброто у хората.

  1. Какви са посланията, които искате да достигнат до читателите Ви?

Това, което искам да достигне у малките читатели е важността на грижата за природата. Да успеят да развият умението да са  по - съпричастни към хората и да подхождат  с разбиране, да търсят доброто. Да не се предават и да не падат духом, ако нещо се обърка, а да търсят начин да се справят с променилата се ситуация.

 

  1. С какво от постигнатото до момента се гордеете най-много?

Преди време работих на място, където всяка седмица четях приказки на деца, написани от мен. Виждах интереса в очите им, нямаха търпение да разберат какво ще се случи по нататък, нямаха търпение и да дойде следващата седмица. Дори поискаха и те да пишат приказки. С това се гордея най - много от нещата свързани с писането и творчеството ми до момента.

 

  1. Какви са творческите Ви планове за 2022?

Бих искала да напиша поредица от книжки за деца, в които да има основни, главни герои, които попадайки в различни ситуации да накарат малкия читател да се замисли за отношението му към хората, животните, растенията и изобщо целият го заобикалящ свят. Героите са почти готови в тяхната цялост от различни качества, които ще притежават, както и първата книжка от мечтаната поредица

ЯБЪЛКИ

Баба Цена сложи чайника на печката. Приготви липа, малко мащерка и взе шепа изсушени шипки от малка торбичка Приседна на малко дървено столче до дядо Николай. Погледна червендалестото му угрижено лице и тихичко му каза:

- Ще дойдат! Стига си се притеснявал! Едва обяд е, пътят е дълъг. Младите днес стават късно в почивните дни. Не са като нас на празник и делник все с кокошките! Я го гледай! Колко път си извървял, все има за нещо да кършиш ръце!

Дядо Николай махна с ръка и взе да се почесва по брадата, уж нищо нямаше, а едното му око все към портата гледа.

Погледна баба Цена, неговата си бабичка. Как пък все усещаше какво го безпокои? Хем го дразнеше, хем без нея не можеше. Пусто, като заприказва баба Цена, сърцето му все прескачаше. И като се караше и като беше мила, все му беше на сърце. Голяма, едра жена, с огромни очи и нос, далеч от красавица, ама работлива, честна, помен да има все ще намери за какво да благодари. И все с усмивка на уста! Много смях е кънтял по стените на малката им къщичка, и сълзи и всичко е имало. Ама смехът си е бил винаги тука на място. От млади се знаеха, млади се взеха и отгледаха 3 дечица, все момчета! Всеки от тях хубав, строен и работлив. Намери си всеки пътя от тях и добри момичета си взеха. На всеки син по две дъщери му се родиха. Чудо на чудесата! Три мъжки рожби, всичките момичета да имат! Не се виждаха често, такъв беше станал живота. Но се чуваха и милееха един за друг. В семейството си, дядо Николай много държеше на разбирателството и успя да възпита и у синовете си семейните ценности за здраво и щастливо семейство.

- Помниш ли, Цене, като бяхме млади как те накарах да ме погледнеш ти за първи път? - поде дядо Николай и смигна с око, така че гъстата вежда почти закри половината му лице.

- Брей! Виж го ти? От къде пък тия мисли дойдоха в главата ти? От сутринта голяма вихрушка май се вихри из тази старческа глава? - засмя се баба Цена и зейна с уста да извиси гласа си високо в малката стаичка.

- Смей се ти, ама е на, чакаме си Марийчето, на най - големия син щерката и не знаем кой ще ни доведе днес да видим. Всичките внучки се задомиха, само тя остана и кой знае на какъв младеж е попаднала! Ами ако е някой пияница или побойник?

- Побойник? Пияница? Че тя, Марийчето, ще го просне на земята ако иска! Знаеш как са я възпитали, не виждам аз да трае такова нещо!

Дядо Николай се умисли, спомни си когато видя Цена за първи път на пазара, нещо го накара да я гледа, така и не разбра какво го привлече. А тя го изгледа като мръсно куче и го подмина все едно беше голяма персона. Това го смути. Той минаваше за красавец навремето и момичетата сами идваха, а пък тази тук ще се прави на интересна. Проследи я до една сергия отрупана с ябълки.

Тя тъкмо си избираше хубави, зрели ябълки, когато го видя, ох, пак онзи надут пуяк, смръщи се Цена, да взима три ябълки и да прави опит да жонглира с тях. След третото завъртане, ябълките се търкулнаха на земята, а дядо Николай, тогава момчето Николай, настъпа една, подхлъзна се и падна по гръб. Всички на пазара се пукнаха от смях. А той лежеше по гръб и не можеше да повярва какво направи току - що. Голям глупак беше, какво си мислеше? И тогава я чу. Ярък, звънлив, зейнал като от огромна пещера, но пък лек като перце смях на баба Цена се извисяваше над пазара. И както си лежеше на земята, вече знаеше, че тя ще бъде неговата жена!

Историята с ябълките беше споменавана много пъти през годината и беше любима на деца и внуци. Разбира се в пъти доукрасявана с всяко разказване и все по - любима. Дядо Николай и ябълките! Всеки път се шегуваха с него, ако понечи да си хапне. А той само се подсмихваше и си казваше - смейте се вие, ама баба Цена си е у дома!

Разбира се, за баба Цена историята беше съвсем друга. Тя отдавна искаше да се запознае с момчето Николай, но него харесваха всички момичета в околността, как щеше да забележи точно нея, с този голям нос и очи. Спомни си, когато нейната леля, леля Станка и бе казала:

- Ценоо, на тебе чара ти е в гласа и в чувството за хумор да знаеш. Работлива си и добра, но с тоя нос никой няма да те погледне. Ама с този глас, меден, вълшебен, как омайваш само! Чак да се чуди човек как е попаднал такъв ангелски глас в толкова груба обвивка!

Да, леля  Станка, не беше от най- тактичните и деликатни хора и смути силно душата на момичето Цена. Тя знаеше, че не е красавица, ама чак пък толкова. И досега никога не беше страдала, че не е красива. Имаше си семейство и приятели, обичаше да се шегува, дните минаваха, а на нея винаги и беше леко на сърцето. Не изпитваше тъга или гняв за едно или друго, напротив по природа беше щастлив и усмихнат човек с голямо сърце.

И ето, въпреки, че думите на леля ѝ я бяха разтроили тогава, сега реши да извлече най - доброто от тях и да разчита наистина на гласа си и характера си, за да спечели сърцето на момчето Николай. Тя пееше песен, когато дядо Николай изведнъж я погледна на пазара. Тя използва гласа и да, той веднага се привлече от него. Не искаше да му се представи като другите девойки, които даваха мило и драго да са с него. Искаше да бъде различна, да се открои, а и тя беше различна. Омагьоса го с прекрасния си меден глас и той наистина се превърна в нейното момче, нейният мъж.

Баба Цена неволно се усмихна.

Портата отвън изскърца и изтръгна баба Цена от мислите ѝ.  Дядо Николай подскочи като ужилен.

- Видя ли? Вече са влезли, как ме залиса, щях да ги огледам отдалече, вече са почти до вратата, ще ме видят ако надничам!

- Ама ти си по - зле и от свекърва! - попари го баба Цена и се запъти към вратата.

Отвън младежите разговаряха тихо и вървяха към входната врата.

- Миме, чакай! - кажи как беше още веднъж!

- Ох, Пете, добре, че си ми най - добър приятел, че нямаше да те изтрая! - сопна му се Мария. Казах ти, запознали сме се, докато сме учили заедно в университета, както си и беше, после сме загубили следите си и случайно сме се открили чрез приятели на събиране. Това е! Толкова ли не можеш да запомниш! Хайде де, те не са от КГБ, няма чак толкова да разпитват.

- А защо просто не им кажеш? На всеки се е случвало да няма късмет в любовта, това бебе си е твое с или без мъж. Какво толкова?! Достатъчно независима и обезпечена си, за да се справиш. Ще разберат хората.

- Няма да разберат! Не мога да им разбия сърцата и без това ще се смутят, че не сме женени, а ако разберат, че и бащата се е чупил и ме е оставил, съвсем ще се шашнат! Не искам да ги наранявам, те са възрастни хора, с други разбирания! Много ги обичам, те са ми били пример цял живот! Заедно са сигурно от 200 години! И винаги намират за какво да се смеят! Добре, че все още не ми личи, но пак ще дойдем и тогава ще им кажем и това.

Вратата изскърца и разговорът им прекъсна баба Цена. Усмихната до ушите подаде ръка на момчето и побърза да нацелува Мимето. Носът ѝ се заби първо в лявата, после в дясната буза и накара Мимето да се засмее като малко дете. Все така забиваше нос както и когато беше дете. Но и какъв избор имаше, наистина си имаше голям нос. А колко странно е, колкото по - добър е човекът, толкова по - малко забелязваш недостатъците му и даже започваш да ги обичаш такива каквито са.

Влязоха вътре, където ги чакаше дядо Николай. Здрависаха се и всички седнаха на масата. Баба Цена наля чай и извади бисквити.

- Гладни ли сте? След малко ще стане и мусаката, ще ви сипя.

- О, да, гладни сме! - каза нетърпеливо Мимето - нямам търпение да опитам от божествената мусака!

- Петърчо и ти ще хапнеш, нали?

- Да, разбира се, бабо Цено! - каза Петър и леко се надигна. Много се притесняваше, не умееше да лъже и му беше трудна цялата ситуация, в която го поставяше Мария. Мария, ех, Мария, ако знаеше само колко я обича, как бленува за нея и мечтае. Колко години бяха минали в мисли само за Мария, колко години беше за нея най - добър приятел, разказвач на истории, слушател, шут, опора и какво ли още не. Но тя не гледаше на него като на мъж. За нея беше само приятел. Мразеше мъжа, който я изостави, искаше му се тя да е щастлива, да, може би без него, но не понасяше, че някой я е наранил така. Знаеше, че е силна жена, но все пак щеше да става майка, нуждаеше се от разбиране и подкрепа, дори не го осъзнаваше в момента. Но щеше да и е трудно сама. Той щеше да помага, разбира се, като приятел, като брат. Така му се искаше да отгледат детето заедно, макар и от друг, това не го интересуваше. Знаеше, че могат да създадат щастливо семейство! Вярваше в това, въпреки, че не виждаше и капка ентусиазъм от нейна страна. Но все пак вярваше, ех тази надежда, тя крепи света, тя го и бута.

Мария се вълнуваше силно от срещата с баба и дядо ѝ. Надяваше се всичко да мине както е планирала. От малка планираше всичко, но пусто, явно не винаги става така както искаш. Не знаеше какво е намерила в мъжа, който я изостави, навярно нищо или всичко, което още навремето беше видяла в Петър. Да, най - добрият и приятел сега, в който беше лудо влюбена още от първия ден в университета. Но тогава той си имаше момиче, а тя не понасяше да дели любовта си. Беше горделива и обичаше да е единствена. Точно тази гордост и пречеше през годините да намери любовта. Петър се превърна в приятел, как сега да развали всичко. Мислеше си да признае любовта си, но я беше страх да не я отблъсне и да го загуби като приятел. Ако можеше той да и даде някакъв знак, да и покаже, че също я обича, тя щеше да му признае всичко на мига. Само мъничък знак, но нещо значимо. Мария въздъхна и срещна погледа на дядо Николай. Той ги гледаше умислен и не казваше и дума. Мария се уплаши да не се е издала и се усмихна широко. Заговори бързо и припряно за някаква работа в града и гласът и потреперваше от вълнение.

...

- Петърчо, чакай! Ето там е - дядо Николай посочи малката вратичка. Там ще намериш и одеала и възглавници. Но почакай, чакай, ела да поговорим с тебе. Виж сега, познавам моята внучка много добре и тука виждам нещо не е както трябва. Има нещо, не знам какво е. Едно нещо обаче знам и то е че Марийка те обича, ама е много горделива. Пуста гордост ще я затрие! Нека ти разкажа една история, а пък може и да помогна. Ела, поседни тук.  За първи път видях баба ти Цена на пазара..

...

- Е, не беше толкова зле- каза Мимето и натисна газта. Вече се качваха на магистралата. Колата беше претъпкана от буркани, всички домашно приготвени от баба и дядо ѝ.

- Да, много добри хора са, Миме, твоите баба и дядо! - каза умислено Петър.

Беше сложил торбата с ябълките в краката си, но все още не събираше смелост за това, което предстоеше. Знаеше че Мимето знае историята и ако дядо Николай беше прав, ако наистина го обичаше.. Дали го обичаше. Целият трепереше..

Погледна Мария и се усмихна.

- Миме, аз  показвал ли съм ти колко добре жонглирам с ябълки?

 

 


Здравейте, казвам се Кристина Димитрова и съм номинирана в конкурса за проза Ники Русиновски!

Изключително много се радвам на тази номинация! Пиша от дете разкази, стихотворения и най - различни творби. През живота си съм се занимавала с много неща. По образование съм инженер, завършила съм Технически университет, но последните години исках да осъществя една моя мечта, а именно да бъда учител. Завърших още едно висше образование и успях да работя това, за което мечтаех. От Пловдив съм, на 36 години, омъжена и имам две прекрасни деца - кака Ели и Калоян. В момента съм в майчинство и вдъхновението да пиша не ме напуска. Имам подкрепата на съпруга ми и приятелите. Надявам се скоро да осъществя и още една моя мечта - да напиша книга. От всичко свързано с писането най - много ми допада да пиша за деца, за приключения и за осъзнаването на различни ценности. Вярвам, че децата могат да научат много от детската книжка и заедно с това да се забавляват.


2022-02-09 | Прочетена: 1483