Из "Сара и други любови"

Иван Богданов

Вървим през гората над Борисовата градина. Тя се е прилепила плътно до мен и звънкия ѝ смях оглася несъбудилите се още от зимата дървета. Има особен смях, сякаш звънят камбанки. Аз съм с неизчерпаем запас от вицове, а поради голямата разлика в годините ни за нея всички ѝ звучат като нови и смехът ѝ залива всичко наоколо.
Сара, усетила щастливият момент се щура напред назад. Подтичва напред, чака ни да я настигнем, после се връща – „Айде бре, къде се бавите“ и пак се затичва нанякъде. Изследва всички храсталаци, надлайва се с другите срещани кучета и се щура свободна около нас, Усетила е, че не ни е до нея, колкото и да я обичаме.
Ние вървим хванати за ръка, Мария ту се прилепва до мен, ту подскача весело като момиченце, каквото всъщност е. Говорим си за всичко и за нищо. Всъщност ние отдавна сме си казали всичко през дългите разговори в месинджър в зимните нощи. Сега пролетта цъфти около нас, изпълва ни, а ние щастливи от възможността най-после да поговорим на живо се потапяме изцяло в нея.
Дърветата едва са се раззеленили, по пътеката е мокро, има локви, но Мария даже не ги забелязва и ги заобикаля елегантно. 
Сетих се единствената подобна разходка, която имах преди години. Тогава не спряха да ми опяват за тази кална гора, за тези диви пущинаци и за какво изобщо се набутахме тук.
А Мария се чувства сякаш у дома си. Има нещо самодивско в нея явно и това си личи не само по пъстрите ѝ очи, които често стават зелени от светлината.
Сара дотичва отнякъде с кална муцунка, но с безумно щастлив поглед. Вадя от раницата мокри кърпички и избърсвам лапите ѝ внимателно, преди да е оставила кални следи по червената рокля на Мария.
И Сара се чувства на мястото си. Тя е създадена да тича, да тича, а не цял ден да се излежава на спалнята. Замотава се из краката ни, после пак се затичва нанякъде с характерното за Джакръселите смешно кривене на задничето.
Щастлив съм. Отдавна не ми се беше случвало. Особено в тази тежка зима.
Наближаваме края на гората, колко е тази гора, един малък придатък към парка и трябва да преминем през тунела към Мария Луиза.
Подвиквам на Сара, която се надлайва с едно смело йоркширско териерче, наполовина по-малко от нея. Тя притичва към нас, после бързо се връща за едни последни ласки с йоркширчето и кротко се оставя да ѝ сложа каишката.
В тунела е опасно, има много колоездачи, които карат както си знаят. То и аз се оглеждам внимателно.
Хващам здраво за ръка Мария и внимателно преминаваме през тунела. Има много хора, топлото време е изкарало всички навън.
След тунела тълпата завива надясно към Обсерваторията, но ние продължаваме напред, имаме нужда да сме сами. 
Навеждам се да откача Сара от каишката.
Като се изправям усещам влага по устните си. Мария се е изправила на пръсти (няма да престана да излизам с миньончета, а уж ме влечаха стройни амазонки) и смело ме целуна по устните. След това се засмя и се затича по алеята, а червената ѝ рокля се развя като божур около нея.
Сара ме погледна, след което се затича да я настигне. Гледах как се отдалечават две щастливи деца, подскачайки едно около друго и попивах издайническата влага около очите си.
По едно време се забързах, защото те се бяха спрели и ме викаха. Щастието продължаваше… 


Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.

Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…

А всъщност имам шест издадени книги.

Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи 

Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.

През 1999 направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.

През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.

Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.

През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.

Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.

През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. 

Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.

С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.

През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"

Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.


2021-12-29 | Прочетена: 659