Писането е дизайнерска дрога

Богдана Калъчева

1.    Промени ли те първата ти книга?

Нямам представа. Предполагам, че да, но не знам колко и в каква посока. Човек обикновено е сред последните, който осъзнава промяната у себе си. Околните я виждат много по-рано. Вероятно промяна има, дори се надявам да има, но още повече се надявам да е в положителна посока.

2.    Продължават ли да те вълнуват същите проблеми?

Разбира се. Като цяло нямам невъзможни очаквания от връстниците си, но имам невъзможна вяра в младите хора. Първата ми книга искаше да даде на младите хора малко повече поводи да са любопитни, защото вярвам, че любопитството движи света. Любопитството е в основата на бунта, на революцията, на движението напред. Освен това вярвам, че когато познаваш миналото си, познаваш и бъдещето си, или поне имаш много по-качествени инструменти и оръжия, с които да го построиш или да си го отвоюваш.

3.    Има ли събития и емоции, за които все още не намираш точните думи?

Естествено. Има неща, за които искам да пиша (не да говоря, а именно да пиша, защото съм установила, че пишейки, съм много по-откровена и точна), но не мога. Не защото нямам думите. Просто се иска много повече откровение, от това, на което съм способна на този етап. Иска се смелост или дори малко лудост. Каквото и да е, засега все още го нямам.
Така че да – има събития, за които все още търся не точно думите, а смелост да ги споделя и опиша. Емоциите са бял кахър. Номерът е в откровението за събитията, които са те формирали, изкривили, счупили. Всеки има такива в тайните чекмеджета на ума си и ги вади само когато наоколо няма никого.
Знам, че ще успея. Стъпила съм на тепиха, надянала съм ръкавиците и протекторите.

4.    Пристрастява ли писането?

И още как! Писането е дизайнерска дрога. Струва скъпо и не всеки може да си го позволи. Инвестицията е сериозна и дългогодишна. Не, не говоря за парите, които струва издаването на една книга. Говоря за самия процес на писане. За трупането на запас от думи в ума, за трупането на емоции, на познание, ако щете. Това отнема години и години. Да станеш грамотен, във всички възможни нюанси на тази дума. Защото да – грамотността е важна, във всяко едно отношение. От познанието къде да сложиш запетая и пълен член, до познанието как да опишеш депресията или любовта без да си ги изпитал. Грамотността да умееш да се поставиш на мястото на всеки. Основополагаща е! Но когато обуздаеш и яхнеш този ат, можеш да отидеш където пожелаеш.
Да, писането пристрастява. И като всяка дрога, може да убива. Писането създава светове и вселени. Веднъж откриеш ли това, няма откачане от него!

5.    Върху какви творчески проекти работиш в момента?

Труден въпрос. Не умея да се съсредоточавам само върху едно нещо, върху един проект. Аз и върху един човек не мога да се съсредоточавам, но това е друга тема. Не, нямам предвид това, което току-що си помислихте. В живота съм строго моногамна. В писането нямам такива претенции.
Работя върху една историческа сага за последните дни на Видинското царство в края на ХІV век. Работя върху роман за една съвременна млада дама, сериозно затънала в тушове за татуировки и проблеми. Работя и върху евентуално продължение на фентъзито „Седмият ангел”. Освен това имам още над 30 файла с идеи, които ме зоват като малки демони. Така че не страдам от липса на вдъхновение. Виж, времето е друга работа.

6.    По-близо ли си до целите си (в личен и професионален план) в сравнение със същия период от предходната година?

Не знам. В личен план като че ли дори се отдалечавам от целите си на моменти, може би защото имат много малко общо с писането. Писането отнема от времето, което ми се иска да дам на децата и семейството си, на приятели. Отнема от съня ми. Отнема от деня и нощта ми. Отнема от времето ми за реални преживявания в живия живот.
В професионален план обаче май дори надскочих първоначалните си цели. Не вярвах, че ще издам книга. Толкова много не вярвах, че дори не го и мечтаех като че ли. Но се случи. После се случи още една. Предстоят други.

 


Казвам се Валентина Вълчева.
По образование и призвание – библиотекар, но през годините съм била също така учител в детска градина и начално училище, колкото да открия, че въобще не ми е призвание, продавач в бутик, консултант в автосалон, дори шивачка. Обвинявали са ме и в други неща, но нямат доказателства.
От Видин съм, но не съвсем. В различни периоди от живота си съм била също така от партизанското село Макреш и не толкова партизанското Цар Шишманово – и в двете все още имам солидно впито коренче, – от Велико Търново, където за едната бройка не се омъжих, и за половин година от Пловдив, където не ме сполетя никакво бедствие като предходните. Това – по адресна регистрация. По душа и сърце съм от всяко кътче на родната Вселена, плюс още няколко в добавка.
И като казах „партизанско”… Случайно или не, но за библиотекар официално си взех държавния изпит не на коя да е дата, а точно на 09.09.1999 г. Карма!
Работя в библиотека, живея в библиотека и някой ден, след смъртта ми, вероятно духът ми ще обитава пак библиотека.
А пиша отпреди да се родя сякаш. Нямам представа кога и как съм се влюбила в писането, но май първо се влюбих в момче, за което исках да пиша, просто защото нямаше сила, която да ме накара да му призная, че го харесвам. От позицията на времето мога да твърдя, че е хубаво, че тази любовна история си остана само между мен и една тетрадка. Ако не друго, поне приключи доста безболезнено, което в реалността е проблем. Както пише Ане Франк в дневника си, „хартията е по-търпелива от хората”.
Пиша, защото всъщност това е родният ми език. По-присъщият ми начин на изразяване, на комуникация с другите живи същества. Не умея да говоря добре, даже никак, но смея да се надявам, че пиша добре или поне по-добре, отколкото говоря.
Имам две издадени книги, които нямат нищо общо помежду си.
„И будителите били хора” се появи някак без да съм имала намерение да я пиша. Достатъчно се оказа обаче да ми подхвърлят идеята. Надявам се и вярвам, че се получи добре.
„Седмият ангел” беше нещо като спасение в тежък момент. Нея имах намерение да я напиша, исках да я напиша, но нямах намерение да я издавам. До един момент. После реших все пак да опитам и то взе, че се получи. Все още част от мен е на мнение, че може би трябваше да си остане в архива, но може би е просто ревност.
Именно със „Седмият ангел” през 2015 г. се явих ей така – да видя какво ще стане – в телевизионния конкурс „Ръкописът” на БНТ 1. Беше приключение и ценен опит. И което всъщност е най-ценното – запознах се с много себеподобни. Писането се оказа занимание не чак толкова самотно, дори напротив. Но знаете ли коя е най-голямата му сила? Държи ме сравнително нормална. Не знам защо, но съм убедена, че светът няма да понесе НЕпишеща моя версия.
Ще видим!


2021-12-22 | Прочетена: 586