Невеста лазаркина - втора книга от "Самодивски сватби"

Гергана Траянова

Глава 10

Некак си така стана, че от тоя миг често срещах Белица. Дали тя нарочно ме търсеше и гонеше, или Светията така ни беше наредил, ама все пред погледа ми изникваше, като гъба след дъжд. Като ходеше на училище, се научи да минава покрай нашия дом. Викаше брат ми Превал, заедно да вървят. Той имаше още една година да изкласи. Чудех се какво ѝ се въртеше в очите и сърцето на тая Белица и каква беля щеше да ми донесе. Че момите в нашия окол умееха много неща да вършат. От мъчни по-мъчни. Пó ми се верваше Белица да беше като стрина си Горица щура, колкото аз да бех като бачо Пирин смел.
Продължавах да ходя по полето с големците. Вече и аз мъж бех и целите дни там отиваха в работа. От тъмно до тъмно работех и не се отказвах от никоя задача. Каквото ми повери Арчар или некой друг, това правех. Току и Деветака ме държеше изкъсо, и пак ми повтаряше и потретваше:
— Живота да си поведеш, сине Ракитанов.
Към края на есента Тимок дойде при нас. Да ни помага да приберем реколтата. Той беше юнак момче, дето разбираше как да води кончета и волове. С него и с другите мъже от околията им ни спореше много работата. Усетихме, че скоро големи дъждове ще дойдат. Времето ни все по-късо ставаше, а реколтата от обилна по-обилна.
Засили Арчара работата ни. По-рано искаше да ходим и до по-късно да стоим, да не погинат посевите в дъжда. Нареди той на жените да ни носят вода, месени пити и вино, да не губим време в почивка.
Една подир друга по обед идваха всички невести. Върху малка талига храната беха наредили. Соколица и Горица водеха и раздаваха с другите момичета на всички. Както си бехме из браздите или полята, така ни подаваха. Цела есен изкарахме по тоя начин и се справихме, както Арчара го беше намислил. Понекога той липсваше, че имаше работа извън окола, нали беше наместник. В такива дни пак гонехме това, което ни беше заръчал по равно за всеки ден, да не изоставаме.
Справихме се. Таман в последния ден, кога с Арчар, Аврен, Веслец, Рожен и Струмен бехме останали последни да приберем и последните араги, притъмня отведнъж небето и на дъжд замириса.
— Тръгвайте, момци, с чичо ви Струмен! – провикна се Арчара към Аврен и Рожен.
— Още неколко снопа има, да ги натоварим и тех. Да не прогният в дъжда, Арчаре. Оставим ли ги тука, нема кой да се върне за тех после – каза Веслец.
— Остави ги да гният, други ще си издялкаме – каза пак водача ни.
Качихме само тия вързопи, дето беха в ръцете ни. Струмен и децата подкараха талигата с товара, а ние с Веслец и Арчар тръгнахме към кончетата. Беха вързани в края на нивата, под сенкята на една дебела круша. Докат стигнем до там, се изсипа небето над нас. Първо силен дъжд, след него и градушка заби.
— Къде остана Арчара? – провикнах се аз, като се обърнах назад и не го видех. От тая градушка, като мъгла гъста, нищо не можеше да се види.
— Арчаре? – провикна се Веслеца, ама не можеше да надвика дъжда, дето барабанеше силно по земята.
Стояхме двамата под дървото на заслон, а от Арчара, дето уж зад нас вървеше, нищо не се виждаше.
— Дали не е догонил Струмен и децата с талигата? Той знае какво да прави. – каза Веслец.
— Арчаре? – извиках силно и аз. Бех готов да се върна и да го търся в бурята.
Направи Веслец неколко крачки напред и пак се провикна. В тоя миг кончетата ни се разбунтуваха, зацвилиха и предните си крачка вдигнаха. Обърнах се аз към тех да ги успокоя от градушката. А то не било от нея. Докат видя змията усойница, дето се беше увила измежду краката на животните, ме ухапа. Наведох се да притисна раната и да изтече навън кръвта с отровата, тая гадинка змийска пак скокна и ме беляза и по лицето. Изругах, а тя през това време още веднъж ме ухапа, пак по крака. Дойде Веслец до мен и посече змията, дето се виеше на кълбо. Сигур пак се канеше да скочи и да ме клъвне гадинката. Притиснах аз силно бузата да изтече кръвта с отровата. Натиснах и крака да тръгнат и оттам капките. Таман Арчар се появи. Беше изостанал от нас, че две торбички имало забравени от момчетата насред нивата, да ги вземе. Огледа той бързо раните, виде и посечената змия. Сети се каква е работата.
— Тръгваме. Дъжд, не дъжд, не може да седиш под крушата с тия отрови в теб – каза загрижено той.
Качих се на кончето и потеглихме. Водеше ме Арчара, отровеният крак беше започнал да ме пристяга и да се подува. Изливаше небето дъжд и градушка върху нас, а Арчар подвикваше силно към кончетата да ни водят напред, към околията. На мен започна да ми притъмнява и задух обхвана гърдите ми. Прокашлях се веднъж, събрах в шепа малко дъждовна вода и отпих. Съхнеше ми устата. Усещах как става студено и капки пот избиват по лицето и гърба. Треска се опитваше да ме затресе. Отровата замъгляваше погледа ми. Докат се олюлявах на седлото, видех последно Арчара като сянка над мен да бди.
— Стой с мен, юначе – каза той, докат аз се губех. 
Не знам какво е станало после. Съвзех се един ден, като че ли от оня свет се бех върнал. Преди да отворя очи, чух песен да се пее тихо. Притворих поглед и видех Белица да седи до мен на леглото. До нея лицата на Розена и Владая разпознах. Едната ѝ подаваше от некакво шишенце спиртосани парченца от овча вълна, а другата държеше нещо в малка тава. Белица бъркаше с пръсти в тавата и слагаше напоената вълна върху лицето и крака ми. Билка, дето пареше и много миришеше.
— Белице? – едва продумах аз. – Каква е тая миризма?
— Цветчета на лазаркиня и ракия-първак. От дедо Кършияковата е. Чичо Пирин я разреди с бабина сол. Силна отрова е имала тая змия, силен лек трябва. Тия билки затварят раните и прочистват кръвта – каза тя, после продължи да ме гали по лицето и да пее тихо. Не да ме събуди, а да ме приспи.
Отпуснах се пак аз. Лежах на некакво легло. Не знаех дори къде съм, в чия къща ме беха положили. Беше ми превързано половината лице. Много отслабен бех и едвам можех да продумам. Погледът ми още не беше избистрен. Опитах да вдигна ръка, не можех. Опитах крака си да поместя. Единият мърдаше едва, другия, дето беше ухапаното, го усещах тежък, все едно впрег волове стоеха отгоре ми. Отказах се да мърдам. Лежах, дишах и слушах как пеят момичетата, докато ме гореха първакът на дедото и тия миризливи лазаркини. След некой друг миг, или ден, не знам, бех загубил всекаква представа за време, пак се поразбудих. Усещах как некой ме умива с хладна кърпа, напоена с вода. И пак пее. Още веднъж-два се пробуждах и все жени около мен нещо шетаха и правеха.
— Како, ела! Буден е вече – като гласа на Синаница ми се стори това един ден, кога пак отворих очи и се размърдах, вече и глава можех да надигам.
Усетих как некой седна до мен и ме хвана за ръка. Напрегнах се аз очи да отворя и видех пак Белица.
— Още малко и ще мине – каза ми тя.
Имах повече сила сега, вдигнах свободната ми ръка и я погалих. Докоснах косите ѝ, меки и атлазени. Усмихнах се, колкото мога. Белица ме пипна по челото.
— Извикай стринка, Синанице – каза Белица на момичето.
Дойде после и майка ми.
— Не го гори вече огъня, стринко. Нема я треската – рече ѝ Белица. Чисто му е челото. Виж, и раната вече почти е избледняла. Силно сърце има, ще пребори тая трудност.
Повдигна Белица овчите памуци от лицето ми.
— Чуваш ли ме, сине? – продума майка ми.
— Чувам – отвърнах ѝ аз.
— Жив да си! Каква змия е била тая, че вече цела неделя не можем да те събудим и да те върнем при нас – приплака тя.
Не бех чувал майка ми да жали никогаж. Все усмихната и силна беше.
— С такива невести, дето се грижат за мен, грехота ще му е на Светията да ме прибере. Пробвала се е змията, ама не знае от кой окол съм аз и какви лечителки имаме тука. Тръгнала змията със самодиви да се мери – казах им аз, а те се засмеяха с глас.
— Храна ти требва сине, и бистра вода. Дай, Белице.
Стана Белица, взе некаква съдинка и ми подаде да пия. Отпих много глътки хладка вода, че ми беше пресъхнала устата. Като че живота в мен се върна. Усетих всека глътка животворна. Освежиха ми се лицето и душата. Чак тялото ми потръпна. Напънах се да се изправя и седнах на леглото. Виеше ми се още главата, ама бех далеч от оня ден, дето едвам можех очите да си отворя.
— Лежи още, ако трябва – каза майка ми.
— Добре съм. Ще ми размине – казах ѝ и се хванах за лицето. – Кой ми е махнал брадата?
— Всички за теб си грижехме – каза майка ми.
— Знаеш, че аз обичам с брада да ходя - промърморих ѝ. Толкова чаках да ми порасне първата брада и откак се появи, с радост я носех на лицето, на мъж да приличам.
— Пак ще порасне, батко – каза Синаница с мило гласче.
— Болен беше, сине. Трябваше лек да слагаме и да чистим отровата от раната. Сега, като си здрав, каквото искаш, това носи на лице – изрече майка ми.
Поседях малко така. Остана Синаница до мен, да ме наглежда, докат другите донесат храна. Седна Белица и започна да ми дава залче по залче печено пиле и месена пита.
— Тоя тиквеник ти ли го прави? – попитах я аз, като ми даде да си хапна от сладката баница.
Тя се засмя, ама нищо не ми отговори. Очите ѝ ту към залъка, дето ми даваше, ту към мен се местеха. Полежах още ден-два, докат съвсем се прочистя. Не беха минали още дъждовете. Слушах как ромолеха капките по покрива, докато стоях прикован болен на леглото. В нашата къща си ме беха положили да отморявам от отровата. И Арчара дойде един ден да ме навести. Гледаше ме и се смееше. На всички смешно им беше, че толкова дни бех лежал зарад една змия.
— Само змия и мома могат така да повалят момъка болен да легне. Ако не е мома, то змия ще се намери – каза ми той и ме потупа по рамото. Радваше се, че съм добре. 
Благодарих му, че за мен се е погрижил и е знаел какво да прави и къде да ме отнесе. Голем човек беше Арчара. Не се поддаваше на сантименти и винаги отмерваше умно и разумно делата си. Та и живота ми сега беше съхранил.
— Не аз, невестите те спасиха. Всички се изредиха да баят и да те лекуват – каза той. – На тех благодарен бъди.
Добре ме беха излекували. Ни отоци имах, ни мехури по лицето и крака. Само две малки петна върху бузата личаха. С брадата си щех да ги скрия или от слънцето още напролет щеха да се олющят.
После, като станах съвсем на крака, си продължих делата. Имаше вече по-малко работа по полето. Беше време да се подготвяме за зимата. А и Арчара, като ме видеше да тръгвам, един път ме спираше, да не се уморявам, друг път ме взимаше на работа. Щадеше ме цела зима зарад тая змия, дето беше решила в мен да си плюе отровата. Като прокопавахме един ден каналите на Бунарджика в късна пролет, че се беха задръстили в ниското от листа и кал покрай дъждовете и снеговете след зимата, дойдоха дъщерите на големците. Храна и по глътка вино носеха. Дойде до мен Белица. Аз тъкмо бех стъпил в калта и изхвърлях с лопатата прогнили листа извън канала върху една талига. Подаде ми тя да отпия вино и хладка вода, а после и вързопче с храна ми даде.
— Тоя тиквеник вече е от мен – каза тя и се засмя.
Погледнах я аз. Толко се беше променила за тая половин година. Беше израснала на височина. Снагата ѝ се беше оформила като на момиче. Косата ѝ още беше почерняла и още повече лъщеше. Не обичаше да я сплита тя и все разпиляна от ветъра я носеше, като на голем черен гарван разперени крилете. Една малка бела кърпа си увиваше над челото, да ѝ пази очите от слънцето и да не ѝ гори белото лице. Усмихнато и благо ме гледаше. Ама дете си беше още, не можех аз да мисля греховно за нея. Нищо че беше Белица, Арчаровата щерка, най-видната в околията, с най-доброто сърце и с най-силния глас.
— Тръгваме ли, Белице? – извика я отнекъде брат ми.
— Идвам, Превале. Само на чичо Струмен последно да дам.
Затича се тя и на Струмена, дето беше пó пред мен, му подаде пак вързопче с храна, глътка вино и водица. После се върна назад. Превал чакаше момичетата с една талига, да ги отведе обратно в околията. Там се качиха всички, а Белица ме гледаше, докато се отдалечаваше. Или така ми се струваше. Обърнах се аз и си продължих работата. Немах никакво право да мисля за тая мома каквото и да било. Играта ѝ нейна си беше. Мен само в грех можеше да ме въвлече.


На вас, читатели, сега
ще ви разкажа приказка една
и тя започва хей така:
„Някога, веднъж, преди
съдбата нещо сама си сътвори.
Момиче талантливо,
и много работливо.
През нощта на месец май
в един софийски край
на приказния небосвод заблестя
нова творческа звезда
и Гергана се нарича тя.“

Това съм аз. Гергана Траянова. Интересувам се от историческа събития, мистерии и приказки. Пред света съм позната като литературен дракон, или по-точно прозаик - романист. Друга моя страст е туризма. Посетила съм голяма част от забележителностите в България. Оттам черпя и вдъхновението за книгите, които съм сътворила, както и за проектите, по които работя в момента. Това личи още в мига, в който човек разгърне някоя от моите книги.
Пиша в две направления – романи за всички възрасти и фентъзи за деца и юноши.
Издадените до момента мои авторски книги са вдъхновени изцяло от българските обичаи и нрави. Действията се развиват съобразно исторически събития, като са преплетени реалност и фантазия, приказка и мистерия. Моето творчество ще ви потопи в различен и вълнуващ свят, изтъкан от разнородни чувства, морални устои, житейски мъдрости и обич. Книгите, с които може да опознаете необятният свят на любимата ни Бела могила, са „Самодивска сватба“ и „Невеста лазаркиня“, част II от поредицата. 
През 2022 г. предстои издаването и на част III, “Мома трендафил“.

Поредицата „Самодивски сватби“ изберете
и в приключение се потопете.
И за късмет, най-накрая 
здраве и успех на всички ви ще пожелая! 


2021-12-14 | Прочетена: 618