Пиша с острото перо на емоцията, което пробива листовете

Ангелина Стойчева

Казвам се Ангелина Стойчева и съм един от авторите, които ще имат честта и удоволствието да бъдат издадени от издателството на Фондация „Буквите“ с председател г-н Иван Богданов.
Пиша отдавна, но никога досега не съм имала амбицията и времето да издам творбите си. Сравнително отскоро изявих желание да събера някои от стиховете и разказите си в книга. И така се получиха две доста интересни книги – стихосбирка и сборник разкази.
Стихосбирката ми се нарича „До поискване”. Тя съдържа 99 стихотворения, разделени в три цикъла, обхващащи многоцветната и многопластова палитра на обичта. Всички нюанси, които това чувство носи в себе си:
„От допир до страст… От сълза до усмивка…
От стон до екстаз… От тъга до въздишка…
От блаженство до гняв… (и обратно).
От огън до лед… (за сълзи вероятно).“
Всеки цикъл е свързван с определен етап от живота на героинята ми, която е обобщен образ на обичащата жена. В този образ всеки може да намери себе си в някакъв период на собствения си живот. Стиховете ми са повече болка, отколкото радост. Защото истинската любов е болка. Но, както вече казах, обичта е най-цветната палитра на живота и неминуемо има и светли краски, каквито в случая са споделената любов и майчината обич.
Сборникът ми с разкази се нарича „Опорна точка”. В него са включени и двата разказа, с които участвах в конкурса на Фондация „Буквите“ – „Любовта на края на кабела”, и които бяха отличени от журито, а единият спечели първо място. Разказите ми, както и стиховете ми, акцентират на душевни преживявания, а не на събития. Не са нито биографични, нито емигрантски, а по-скоро размисли и чувства, които са провокирани от направени избори и събития. Героите ми са обобщени образи на хора, с които съм общувала и чиито истории са отеквали в мен и са провокирали размисли.
За повече информация за мен посетете групата ми „До поискване” и страницата ми във ФБ „Мастилени крила”.

1. Откъде получавате вдъхновение? Какви сайтове и кои автори следите в интернет?
За да отговоря на въпроса откъде получавам вдъхновение, трябва първо да ви кажа какво, защо и как пиша. Пиша поезия и проза. Пиша, защото трябва да освободя главата и сърцето си от непобиращите се вече в тях мисли и чувства. Пиша с острото перо на емоцията! 
И тук вече – какво ме вдъхновява за писането. Точно това последното – емоциите. Не чувствата. Наблюдавам. Търся красивото във всичко и всички. И чакам. Ако нещо ме погъделичка по душата и от този трепет в мен се роди емоция – това е моето вдъхновение. Емпат съм и всичко, което околните споделят с мен, съпреживявам и често това също провокира емоционалната ми реакция. И тъй като емоциите са краткотрайни, тук и сега, трябва веднага да ги запиша – иначе изчезват или се преливат в друга емоция. 
Чувствата са друго нещо. Те са скрити дълбоко в нас и ако не ги покажем, никой няма да знае за тях. Те са дълготрайни и са свързани с конкретен субект. Но това не ми е достатъчно, за да напиша нещо вълнуващо. Трябва това чувство да провокира в мен някаква емоция. Например – обичам някого или нещо. Но толкова. Просто го обичам, но това не ме вдъхновява. Но ако от тази любов прехвърчат искри на радост, тъга, щастие, страх, моментен гняв… то това е моето вдъхновение – грабвам острото перо на съответната емоция и пробивам листовете. Накратко – вдъхновява ме моментната емоция на дадено чувство.
Какви сайтове и автори следя?
Следя сайтове за поезия, творчество и творческо писане – наши и чужди. Публикувам в доста от тях. Има много автори, които харесвам и следя, но ще спомена само няколко имена: Таня Мезева, Гълъбина Митева, Радостина Аврамова, Мира Дойчинова, Ясен Ведрин, Дела Раи, Добромир Банев и мн., мн. др. Много им се радвам и си сверявам часовника с тях.

2. Кой е авторът – съвременен или класически – на когото се възхищавате искрено? Смятате ли, че е повлиял на творчеството ви и по какъв начин?

Много класически автори са оставили следи в мен и на много съвременни автори искрено се възхищавам. Списъкът наистина е дълъг и продължава да расте. А дали съм се повлияла от някой автор, мисля, че да. Обикнах поезията благодарение на Пушкин и Дамян Дамянов и те оставиха не следи, а дири в мен. От тях се учех да пиша в дълбочина, ако мога така да се изразя. 
Много са имената на прозаиците, на които съм се възхищавала, но мисля, че О‘Хенри е този, който е повлиял в най-голяма степен на моето писане. Възхищавам се на умението му да провокира размисли чрез неочаквания край на късите си разкази.
От съвременните автори прозаици бих посочила двама, които наистина следя с голям интерес и на които съм прочела всички издадени произведения. Това са Елизабет Гилбърд и Георги Господинов. Елизабет Гилбърд ме зарежда с позитивния си поглед към нещата, с интересния начин на описване не толкова на обстановка и на действие, а на състояние и влизане в душевността. Уча се от нея. И разбира се, от Георги Господинов. В него харесвам начина, по който се изразява, начина, по който навлиза вътре в човека и във времето и те кара да четеш между редовете. Защото това е нещото, от което аз се интересувам – размисълът, а не писането заради самото писане.
От нашите съвременни поети, до които съм се докосвала и са ме докоснали, ще спомена само няколко – Дамян Дамянов, Валери Петров, Христо Фотев, Петя Дубарова – от тях се уча на дълбочина на емоцията и болката в стиха.

 
3. С какво е пълна главата ви през повечето време – идеи, персонажи, сюжети, емоции или друго – и как прехвърляте всичко това в произведенията си?
Предимно с ежедневните ми професионални и семейни задължения. Никога не търся теми и идеи за писане. Просто наблюдавам. Красивото във всичките му аспекти ме въодушевява и създава у мен емоционални вибрации.
Стихове пиша тогава, когато чувството се сгъсти до степен несмилаемост и изригне емоция... Тя просто се излива на листа. Понякога в перфектна рима, понякога в свободен стих. Нямам сюжет в главата си. Просто записвам. Много рядко ми се случва да поправям. Поправям някоя рима с по-добра, но никога смисъла и чувството в стиха. 
С разказите е по-различно. Там имам идея, също провокирана от нещо, което ме е докоснало и съм пожелала да доразвия от моя гледна точка. Създавам сюжет, герои и развивам действието около идеята ми. Много често с неочакван край. 


4. Какви са рецептите ви за писане на въздействащи истории/стихотворения?
Рецепта нямам. Защото аз не пиша по рецепта и поръчка. Не пиша заради самото писане – брой стихотворения, разкази или издадени книги. При мен нещата се случват под въздействието на емоциите, предизвикани от някакво чувство. От пъстроцветната палитра на чувствата ни, съпътстващи изборите, които правим в живота си, са родени моите разкази и есета. А от емоциите, изригнали от някакво чувство, се раждат стиховете ми. Не са предвиждани, режисирани, поръчани. 
Пиша с острото перо на емоцията, което пробива листовете. Ако ги пробие – значи е въздействащо. 
Или, иначе казано, ако това, което съм написала, ви поодраска мъничко по душата и излезе някоя сълза, значи е въздействащо и съм достигнала до вас. 


5. За хубавите или за трудните моменти в живота пишеш по-често?
Определено за трудните. 
Когато сме щастливи, ние преливаме от любов, подскачаме от радост, наслаждаваме се на живота си и нямаме време да го описваме – просто грабим с пълни шепи от щастието и го живеем. Искаме то да остане в нас завинаги. 
А когато сме нещастни и черните мисли тежат в главата и душата ни, тогава искаме да се освободим от тази скръб и болка. Да я изкараме веднъж завинаги от главата, сърцето и душата си. А начинът да направим това е различен за всеки творец – перото, четката, нотите. Тогава се раждат и най-истинските творби.
Моите стихове и някои от моите разкази са предимно за болката. Тази, която всеки един от нас е преживял и може да разпознае. Защото всички ние в някой етап от живота си преминаваме през любовта – щастливата или нещастната. Но аз предимно пиша за тази, която наранява. 


6. Проза или поезия се пише по-лесно? И кое ти е по-любимо?
Започнах да пиша първо поезия. Това беше в крехката ми ученическа възраст. Но имам и някои доста сполучливи разкази от това време.
Мисля, че проза се пише по-лесно, защото имаш свободата да опишеш, да пресъздадеш, да разкажеш с неограничен брой думи. Разполагаш с време и много по-голям набор от изразни средства и похвати, за да обрисуваш едно чувство в продължителен период от време. Макар че както и при стиховете, не е достатъчно само да описваш (стихоплетство), а трябва и да кажеш нещо. И трябва наистина да си майстор, за да успееш да кажеш нещо важно в кратък римуван или бял стих. 
На мен ми е по-любимо да пиша стихове. Предизвикателство е да създам нещо въздействащо и запомнящо се в кратката форма на мерена реч. 


7. Получаваш ли обратна връзка за това, което публикуваш под различни форми, и чие мнение е най-важно за теб?
Да. Както всеки, който споделя творчеството си в социалните мрежи, така и аз получавам коментари под стиховете си. По този начин създадох и много виртуални приятелства с хора, които никога не съм виждала, но вече сме близки. Разбира се, лаская се от хубави коментари, но по-важно ми е мнението на професионалистите в областта на писането и издаването, от които не преставам да се уча. Много важно, разбира се, е и мнението на близките и приятелите ми, но те по презумпция харесват всичко... Затова се вслушвам в мнението на непознатите ми читатели и професионалистите, до които се допитвам.


8. Какво ти дава писането? А отнема ли ти нещо?
Чудесен въпрос. Дава ми много. Наистина много. Знаете поговорката „търкулнало се гърненцето, намерило си похлупака”. Ами, образно казано, трябваше цял живот да се търкаля моето гърненце, докато си намери похлупачето, но най-после сме едно цяло. Това ми дава – цялостност, пълнота, смисъл. Опитът, който съм събирала през живота си, макар и не в тази област, сега ми е тема на писането. Имам чувството, че е трябвало да премина през всичко, за да събера материал за писане. 
Дали ми отнема нещо. Не мисля. Времето, прекарано в писане, ми е огромно удоволствие и даже не ми стига.


Родена съм на най-прекрасното място на света, сгушено в полите на Родопите с поглед към тепетата на вечния Пловдив.
Израснах в ония… скучните години на миналия век, когато вместо дънки носехме униформи… вместо златни ланци имахме бели якички… и вместо шипове на каишка като за кучета имахме пионерски връзки. Гледахме в ясното бъдеще на Изток, откъдето изгрява слънцето на комунизма, и марширувахме по площадите в такт с военната духова музика. Ухажвахме се на забавите по таваните, правихме си срещите в сладкарницата на по парфе или торта Гараш. Слушахме „Сигнал“ и „Щурците“, но тайничко въртяхме ролки на Грундик или касети (за тия, дето не знаят какво е Грундик и касети, да питат) с парчетата на Beatles, Deep Purple, Scorpions, Rolling stones. Обсъждахме упадащата хипарска вълна, но въздишахме по „Спасителя в ръжта” и „Коса”. Разгръщахме тежките списания на Neckermann под чиновете, донесени от някой извънземен тираджия, и ни лъхваше аромат на богатство и свобода.
Тогава разбрахме, че освен изгрев на Изток има и залез на Запад. Макар че той, залезът, е умиращо нещо…
Поискахме да съберем изгрева и залеза в нашия ден, за да бъде той цял!
И дойде време да повее Вятърът на промяната. Повя. Поразмести пластовете, от което се оказахме без работа, без средства, без мечти. Но с инженерските си глави разбрахме, че вятърът на промяната е необходимо, но не достатъчно условие, за да се събори стената между изгрева и залеза. Беше необходимо завихрянето на вятъра във вихрушка, а даже в ураган, за да разруши каменните стени и в мозъците ни.
Та моето поколение е това на „Вихрушката”.
Завихрихме се така, че се приземихме по чуждите земи. Вън от системата, за която учихме. Вън от страната, в която се родихме. Вън от мечтите, за които се борехме. Вън от нас самите. За да проверим дали залезите са по-красиви от изгревите...
Някои от нас написаха историята си върху листове, други я изпяха, трети създадоха филми, за да знаят наследниците ни и тия, дето Вихрушката ги пощади, кое е по-красиво – изгревът или залезът.
А защо не и двете. Като в един нормален ден!
Аз съм Ангелина и съм Вихрушка, която разказва…
Какво разказвам ли…
За чувства разказвам, не за събития. Те, събитията, са си факти. Може да ги прочетете в историческите хронологии. Над фактите нямаме власт. Но имаме избор как да ги интерпретираме и пригодим живота си към тях. И в този избор са вложени нашите мисли и чувства. На този избор, начертал линията на живота ни и обагрен с всички нюанси на чувствата ни, са посветени моите творби.
За такива спомени и размисли споделям в разказите си, включени в сборника ми „Опорна точка”.
А когато чувствата са толкова гъсти и наситени с изригващи емоции… тогава се ражда и поезията ми. Тя е сбор от емоции – в нея не разказвам, а изплаквам душата си… Поезията ми е по-скоро болка, отколкото радост. Защото, когато си щастлив… ти просто поглъщаш живота. Но когато си нещастен… тогава трябва да изкараш болката вън от себе си… Все неща, до болка познати на всеки от нас, но излети от моята душа чрез моето перо – острото перо на емоцията, което пробива листовете…
Всичко това е включено в стихосбирка ми „До поискване”.
Потърсете ме в моята ФБ група „До поискване” и ФБ страницата „Мастилени крила”.
Аз съм Ангелина – Вихрушката, която продължава да разказва…


2021-12-10 | Прочетена: 678