Съвременни любовни романи

Молитвената сила - Петя Бойчева

В нашето китно дворче,

на моето малко прозорче

кацна гълъбче мило.

На топка беше се свило,

че явно ранено бе то.

Не зная отде бе дошло,

но беше сам самичко.

Какво ще прави горкичко?

И да лети не може добре,

че явно едното крилце

бе нещо ранено, та аз

паничка му сложих тогаз,

пълна с безброй семена.

Знам, за тях е любима храна.

Разказах му, че тука живея,

че от изгрев слънце се смея.

Но когато съм тъжна, унила,

мама гали ме мило.

Тя сутрин буди ме рано

и ме слага на свойто коляно.

Сплита ми хубава плитка,

после със сладичка питка

вкусно тя ме гощава

и млекце топло ми дава.

А вечер ме в люлка люлее

и сладко, сладко ми пее.

 

Но както ме слушаше малката птица,

видях как една голяма сълзица

отрони се. И тъй се тя натъжи,

сякаш нещо много й тежи.

Аз плахо попитах накрая:

„А къде е твоята майка?

                                              „Не зная.“-

отвърна гълъбчето мило.

Въпросът ми явно го бе натъжило.

 

„Аз съм родено далече оттук.

В топла страна, нейде на юг.

Мама бе свила китно гнездо

в стара къща, в едно малко село.

И тя сутрин ми носеше зрънце,

щом се покажеше топлото слънце.

Гукаше нежно със своя гласец,

по-звънък от най-добрия певец.

С нейната блага, красива усмивка

се грижеше за мен без почивка.

Под нейната белоснежна гушка

се свивах, щом падне градушка.

Ала имахме лоша стопанка.

Бе насъскала свойта писанка

все около гнездото да дебне,

близо до него тя да си легне.

Мама ме гушеше под свойто крило,

че тъкмо на този свят бях дошло.

Издебваше, когато писа я няма,

да търси храница за двама.

Но веднъж чу как се баба закани:

„Днес ще има кой да ни храни..

Тъкмо имаме гълъбчета две,

че ми се е прияло птиче месце.“

Мигом долетя със свита душица

при мене мама Гълъбица.

Бързо сграбчи ме и отлетяхме.

Ах, само как уплашени бяхме!

Опасност дебнеше ни тука.

Подирихме другаде сполука.

Но не сполука, а беда

отново нас ни сполетя.

В гората дебнеха ловци

на горските, добри певци.

Със своите опасни пушки

държаха ни на мушка.

Мама рече ми тогаз:

„Мишена за тях ще бъда аз,

а ти бързо оттука отлети!

Скрий се вдън гори!“

Не щях да литна аз без нея,

че как самичко ще живея.

Но послушах нейната заръка,

макар да сещах страшна мъка.

Литнах с вичка сила,

оставих свойта майка мила.

Но все пак ловецът ме издебна

и крилото ми засегна.

Тъй с раненото крилце

успях едва до близкото селце

да намеря аз подслон.

Затова съм в твоя дом.“

 

 „Не бой се! Ти ще оздравееш!

 Пак с радост ще се смееш,

щом намерим мама Гълъбица.“

 

И блесна в очите му искрица.

„Благодаря, другарче мило!“-

  ми рече гълъбчето сиво.

 

„А сега е време да се спинка,

че изгря в небето месечинка!“

 

Но мен сън не ме лови!

Колко страдало е то, уви!

Трябва, трябва да открия

тази гълъбица с бяла шия.

Че сърцата им са тъй ранени,

един от друг щом са разделени.

Зная Бог, че има сила

да ни пази и закриля.

Мама казва, че е всемогъщ,

че щом помолим Го за дъжд

в миг потичат от небето

капки, що поят полето.

Или когато расне зрънце,

подканя златното ни слънце

да облее посева с лъчи,

за да може да цъфти.

Затуй те моля, дядо Боже,

направи така, че да може

гълъбът отново да открие

свойта майка. И да свие,

далеч от хора зли, гнезденце

тя със своето детенце.

Ето натежават моите клепачи.

В съня полюшват ме като ездачи

вятътърът и чудната луна.

Шепнат нежно нани - на.

 

И докато спях сладък сън,

вятърът, що вее вън,

чул моята молитва,

като птица леко литва

да намери мама Гълъбица.

А най-ярката звездица

светила й в нощната тъма

и я завела мигом у дома.

 

И на сутринта чудо стана!

Гледам гълъбче и мама

са се сгушили двамина!

Приказана картина!

Тя го гали и го милва,

то главичката си килва

на майчиното, топло рамо.

„Как хубаво при теб е, мамо!“