Съвременни любовни романи

Песента на гората - Албена Пелова - Тери

Накрая на света, в Неизбродимата гора, където властваше фурията добра Горана – горската жена, на вълците дотегна да слугуват. Решиха, че е време да царуват. Неясни сенки, тъмни силуети се стрелкат между старите дървета. С ръмжене тихо, стъпки меки, вървят по горските пътеки и в мрака дебнат с огнени очи, дърветата трепереха, дори. Безшумни и невидими в нощта нападат беззащитни същества. Като добре обучени войници строени в бойната редица настъпват смело в боен ред да следват Комо - лидера напет. Надаваха победен зов след всеки свой успешен лов. Те сиви са, а той е бял, най-опитен и свят видял - пристъпва гордо, с вдигната глава пред свойта глутница сега. Но белият и умен вълк забравил своя първи дълг, че чистят вълците гората от всичко болно и сакато.

-Животни на стада и птици на ята – гласът на Комо проехтя – сега съм новият ви цар и на гората - господар. И незабавно ми се подчинете! Не го ли сторите, помнете – ще бъдете прогонени от тук.

Достойно, гордо и без звук елени благородни и лисици, кафяви мечки, пойни птици напускаха завинаги горите. Намериха си дом сред планините, далечни и в мъгла обвити. Замлъкнаха потоците, пресъхнаха реките и извори прозрачни, неотпити. Без тропота на лапи и копита, и песента на птиците, която отлетя, така внезапно, тъжно опустя прекрасната, неизбродимата гора.

Че става нещо в горната земя, разбраха го и съществата, живеещи от древни времена там, долу, под земята. Като Пазителите на съкровища познати, защото пазеха съкровища богати на най-могъщите крале. Макар от плът наричаха се духове, с магии мощни надарени, да пазят ценностите поверени. Коварни, рошави, космати, зъбати и рогати, зли и черни те бяха предани и верни. Закона спазват, който повелява и всеки от Пазителите задължава повереното да опази, с цената на живота си да пази. Забрана спазваха такава – да не напускат своята държава. Но духчето-пазител на ключа от непристъпната, Кристална планина забраната я наруши. Планинската фурия Кристалина ключа на него бе го поверила. От любопитство лапата го засърбя, най-малкото пазителче не се стърпя да разбере веднага, на мига, какво се случва в горната земя. Изскочи от тунела между двата свята – подземния, на съществата, живеещи от векове в земята. И този на  горите, на хората, и на звездите. Намери се на мъничка поляна, от слънчеви лъчи огряна, изпъстрена с ухаещи цветя, укрита сред вековната гора. Ключът на рошавите му гърди на слънцето започна да блести. От светлината силна примижа, закри очи и... не видя, как свраката крадлива налетя над малката му, рошава глава. И с нокти сграбчи му среброто, изписка немощно, горкото.

- Помощ! Помощ! - запищя в отчаяна, обречена борба. Размаха свраката крила, когато върху нея връхлетя огромен вълк, изскочил от гората, сребристобял, с походката позната. Свирепо, гневно изръмжа и тракна незабавно с челюстта. Изграчи свраката и отлетя, пера стърчат от вълчата уста. Презрително изплю ги на земята, подуши с любопитство на тревата примрялото и малко същество.

- Навярно си с късмет голям. Заситен съм и няма да те ям. Не идвай вече в моята гора, при втора среща мога да те изяда! -  надменно Комо заяви, лениво, гордо се отдалечи.

Стихиен вятър втурна се в гората и духчето захвърли на тревата. И Комо спря, изчака го да стихне, Пазителчето в страх притихна.  А той не спираше, фучеше, и в кръг се вихреше, въртеше. Накрая бавно, кротко спря, извая фигурата на жена в зелена рокля на цветя. Красива е, и царствена, добра. С усмивка топла засия. В очите – мека светлина. В косите - птица излетя, с ръкавите – дъждец поръси, а Комо недоволно се навъси. Това бе горската жена – Горана, горската фурия – явяваше се със стихия.

Гласът и кротко затрептя, когато се обърна със молба към Комо, белия водач.

- Комо, на гората си пазач. Нима забрави своя дълг, ти, умният и мъдър вълк? Какво ни пречи отсега да заживеем с доброта ?

- Царуването ти приключи. Това е ясно, то се случи – сега съм новият ви цар, и на гората господар! От пътя ми се отдръпни, за да не опиташ моите зъби! – надменно Комо заяви.

Горана сдържа си гнева, завихри се и зафуча, обидена обратно отлетя и в своя замък се прибра. Изсвири пронизително с уста, соколите си верни призова.

- Соколи мои, отлетете, повикайте при мене Ветровете!

Пазителят забрави за страха, наново от тунела изпълзя и на полянката се появи. Но чу гората как шепти:“Пристига Северния вятър! Тежко на вълците в гората. Дойде моментът за разплата.”

Вихрушка ледена се появи и над гората се изви. Пазителят от студ примря и до тунела припълзя. Листата трепват заскрежени, дървета стенат заледени. А вихърът не спира да фучи, към замъка стремително лети. Пред горската фурия спря, извая фигурата на мъжа с ледена и бледа красота. Очите сини - късчета кристал, косите бели – рано побелял. На горската жена се поклони, дъхът му всичко заскрежи. Това бе северният брат, загърнат в мантия от бял брокат.

- Горана, нося студове – гората ти от мене ще умре. Дъхът ми всичко заледява, не пази,  а унищожава. Не мога да помогна, разбери! – надменно Северняка заяви.

С пустинен пясък, в слънчев блясък, сред вихри от пустинната земя и вятърът от изток долетя. Облечен в мантия от злато, с тюрбан копринен на главата. На горската жена се поклони и тъжно, кротко  поясни:

- Горана, твоята гора в пустиня ще опустоша..

- Пристигам с наводнения и причинявам разрушения. – гласът на Западния прокънтя, когато с гръм и трясък връхлетя. С цвета на буйната гора е с мантия на рамена. До братята се подреди и всичките подред ги поздрави.

Внезапно топъл полъх долетя, сред буйни вихри зафуча. Последен в залата се появи и братята големи поздрави красавец млад, усмихнат и юнак – това бе вятърът Южняк, най-младият от всички брат, наметнат с мантия в червен брокат. На горската жена се поклони.      

- Приятелко красива и добра, живот дарявам, нося топлина. Гората мога да спася,  ще върна птиците в гнездата, ще призова животните от планината. Дърветата в зелено ще покрия с лечебна, пролетна магия. Но сам не мога, нужна ми е затова на мойте братя помощта

Спогледаха се Ветровете, забравиха това, което ги правеше непобедими през всичките изминали години. Засрамиха се, сведоха глава - прибързано отказаха си  помощта на тяхната приятелка добра.

Събраха се с Горана и решиха – на вълците капана устроиха, но заедно и с помощта на бързите соколи от гората. Подгониха ги в планината, където дебнеше ги Северняка и незабавно, без да чака с дъха си леден ги срази, безмилостно ги замрази. Последен падна Комо повален, безжизнен, бездиханен, заледен.

Гората щом спасиха и вълците ги победиха, докара Западняка дъждове, земята жадна напои, заля потоци и реки, след него Източния брат минава и влагата я подсушава. Накрая, без да чака, захвана се Южняка. Дърветата отрупваше ги с цвят, поръсваше ги с топъл аромат. Завърнаха се птиците в гнездата, животните се върнаха от планината. И пак изпълни се гората с познати звуци и цветя, и с пърхане на птичите крила, и с тропота на лапи и копита. И с извори – прозрачни, неотпити.

Сияеше щастливата Горана, защото вече мир настана. Устрои бурна веселба навред из цялата гора, И птичи, горски хор запя, животните танцуват с Ветровете, преди да се завърнат в домовете, дори и Северняка се усмихна. Южняка кротко е притихнал, стоеше тъжно настрана от тази обща веселба, в чест на всичките могъщи братя, спасили на фурията гората.

            - Празнувай, братко! Победихме, защото Вълците сразихме, завинаги ги замразихме.

- Нима победа е това?- поклати младият глава. – Така е лесно – злото побеждаваш, унищожаваш и го заличаваш. Но дай му шанс и трансформирай го в добро. По-трудно е, но истинско е то. От вълците нуждае се гората!

Горана чу на Вятъра молбата.

- Ти можеш да ги съживиш и от смъртта да ги спасиш, ако някой в цялата гора за тях застъпи се сега.

- Аз, аз – пазителчето изпищя, и бързаше на малките крачка. Видя вълкът сребристобял как падна повален, замръзнал, заледен и разтрепери се от жал. Не можа да го спаси, или предупреди.

- Добър е Комо, той ме защити! – и бършеше горчивите сълзи. Южняка се усмихна, засия - погали рошавата му глава. При вълците обратно долетя. Дъхът му хищниците съживи, безжизнените им тела ги размрази. Събуждаха се стреснати, смутени, объркани и притеснени. Видяха младия Южняк, разбраха те защо, и как, спасил ги е от зла съдба. Пред него Комо преклони глава и трогнато, смирено изръмжа:

- Това е моят грях - възстанах и се възгордях. Наказан бях, урока си разбрах. Но ти ме върна към живота. Дари ме с най-доброто. Не съжалявай затова, ще изкупя своята вина.  Благодарността ми приеми. Ако Горана ни прости и пак ни приюти, ще чистиме гората от всичко болно и сакато.

Горана с радост им прости, и всичко стана - както и преди. Сбогуваха се с добрите Ветрове. Завърнаха се в свойте светове.

А там, на горната земя, Пазителчето слуша песента на веселата, слънчева гора. Тя пее за могъщи Ветрове, които нямат врагове, и за фурията - красива и добра, и за пазачите от цялата гора, за Комо – техен предводител. И пееше за малкия пазител. И ставаше му радостно така да слуша на гората песента. Пристига Комо, качва го на гръб - приятели са в земния си път.

 

 

 

 

Автор: