Съвременни любовни романи

Приказка за вълшебната гора - Надежда Йорданова

Нека ви разкажа за една малко странна гора. Тя не била като горите, които сме виждали - от дървета. Напротив - тя била една много специална и различна гора от... МОЛИВЧЕТА.

 Можете ли да си представите, че тази гора расте наобратно? Изведнъж както няма нищо и хоп - гора от моливчета високи високи... и колкото по-стара става гората толкова по-ниски стават моливчетата и накрая ще изчезнат. А това е така, защото в тази гора има птички, ама и те не са като всички други птички, с малки остри човчици, които стърчат любопитно. Не нищо подобно - нашите птички имат човки, които са вдлъбнати навътре и обожават да си похапват моливчета. Кацат значи на върха на някое моливче и започват лакомо да кълват въртейки се около върха му докато не им се завие свят. Хвърчат стружки навсякъде и като се наситят кацат замаяни, а моливчето изведнъж е станало по-остро... и по-малко. Освен това в гората има едни чудни гъби-гумички, много твърди и не стават за ядене, обаче могат да трият моливче, флумастер, химикал, въобще всичко, което се сетите.

Да ви кажа те моливчетата и гумичките не се погаждат особено. Моливчетата се цупят на гумичките, защото смятат, че те не мофат да създават нищо. Единственото, което правят е да заличават чуждия труд. Гъбите-гумички от своя страна твърдели, че моливчетата са пакостливи и надути и само цапат, цапат. Колко е по-хубаво, когато всичко блести от чистота - мислели си те. Ех, ами така е във всяка гора мили деца, не може всички да са еднакви и да са на едно и също мнение за света, но пък всеки е прав... по своему. Сега ще ви издам една тайна. Чувам как вече сте наострили ушета, нали? Всяко малко моливче в тази гора има в сърцето си своя приказка и ужасно много иска да я разкаже. Но как? Вечер дърветата-моливчета си шушнат с немирния вятър и му споделят своите истории, а той им разказва за далечни земи и приключения.  Знаете, все пак ветровете скитат по целия свят. Виждали са какво ли не.

Една нощ вятърът залюля гората от моливчета с новината за нова, непозната страна. Цялата бяла сякаш вечна зима я владее и където мечтите се сбъдват с помощта на една детска ръчица. Там! Там всяко моливче може да разкаже своята история или дори да я нарисува. Ако моливчетата имаха ръчички сигурно щяха да заръкопляскат на тази новина и да прегърнат вятъра от щастие, но те си нямат и просто се усмихнаха с цялото си графитено сърце и замечатаха да идат в тази приказна страна някой ден. Вятърът искаше да им помогне, но как? Та той е просто рошав немирник, не е някой голям и силен ураган, който да вдигне толкова много моливчета през десет планини та в девета. Знам какво си мислите в момента... нещо объркахме с броенето на планините нали? Няма страшно - нашия вятърко е много малък и все още не може да брои добре. Нека му помогнем - през девет планини в десета.

Така... Дни наред моливчетата и вятъра заедно умували как да ги пренесе в бялата страна. Разказвали му приказки за вкусно хапване където имало къщички от захар и козунак, кърпи, които сами се застилали с вкусни ястия и гърнета с каша, които никога не свършвали. Нашия вятър слушал в захлас и заяквал от вкусните думи, които чул. И ето че дългоочакваният момент настъпи. Вятърът се разфуча и вдигна със себе си всички моливчета. Те се премятаха въодушевено и бяха толкова щастливи, че ще отидат в бялата страна, че не забелязаха гъбите-гумички , които подвикваха отдолу. И те искаха да дойдат в приказната страна. Разбраха накрая, че няма да ги вземат и хоп-скокнаха и се залепиха за задния край на всяко моливче. Така всички се понесоха над гори и планини. Пристигнаха късно вечер и всички биха толкова уморени, че веднага щом се настаниха върху снежнобялата поляна - заспаха. Заспаха и сънуваха най-невероятни сънища. На сутринта те все още дремеха, когато една малка ръчичка ги погали и две искрящо очи им се зарадваха. Вълшебната бяла страна не е нищо друго, освен новият скицник на един малък художник.

"Имам нови моливчета!" - ахна той и всички се събудиха и го погледнаха с очакване. Започна веднага да рисува зайчета и гъбки, цветя и дървета, деца играещи в парка и самолети високо в небето. Моливчетата бяха неописуемо щастливи - всяко от тях разказваше своята малка приказка на листа, а малкият художник ги събра в едно цяло. Като книжка с приказки, само че художниците ги наричат картини.

Ако се вгледате, ама наистина се вгледате в картина, може да откриете цяла приказка или повече и всеки път да е малко по-различна. Но да се върнем към нашите приятели моливчетата, които ликуват беззвучно ( е почти беззвучно - знаете звука от драскането на молив по хартия... това е радост). След като момчето нарисува всички тези красоти, то обърна молива и започна да трие... Всички гумички замижаха притеснени, а моливчетата протегнаха дългите си шии, за да видят свидната жертва, която щели да дадат. Но останаха изумени. Дори тихо зашушнаха помежду си. А какво точно се случваше? Момчето беше нарисувало облаци в небето с гумичката. Не просто изтри следата от молива , а сътвори по този начин нещо ново и красиво! Нашите малки герои се почуствахазасрамени от отношението си към гумичките и разбраха, че на един бял лист има място за всички. Както и че всички са ценни с нещата, които могат да правят, а не с тези, които не могат.  Така до днес моливчетата и гумичките са си първи приятели и, ако случайно имате самотно моливче, изтичайте бързичко да му намерите гумичка. То ще ви бъде благодарно и заедно ще направите чудеса и ще разкажете много истории.

Ще ми се и аз да можех да ги видя :)

 

КРАЙ!