Съвременни любовни романи

Кучешки сън - Таня Танасова

 

            Шаро мирно лежеше в колибата си, сложил муцуна върху лапите, и гледаше към къщи.

Стопанката шеташе и ходеше насам-натам - отваряше и затваряше по сто пъти на ден една и съща врата и както му се струваше на Шаро, правеше една и съща работа цял ден и всеки ден. Той вече знаеше, че като издрънчи кофата, след това трябва да се чуе как скърца кладенецът, а после как грачат юрдечките, когато им наливат вода, и т. н. От това еднообразие на Шаро му се затварят очите и звуците от реалността, допълнени с някои фантастични измислици, започват да се превръщат в сън.

            Изведнъж Шаро се вдига с колибата си, като остава все така с муцуна на лапите, вдига се все по-нависоко и по-нависоко и каца на един облак. Оказа се, че на този облак има всички кучешки удобства – колкото искаш кокали и помия, и главното, няма синджири. Шаро излезе от колибата да си хапне. Той едва сега си спомни, че днес още нищо не е ял. Затича се радостно по мекия облак и  ръфаше ту един кокал, ту друг. Но реши да остави яденето за по-нататък - нали тук няма котки и няма от кого да си крие кокалите, пък и те са толкова много, колкото Шаро не бе виждал дори  на Великден. Като за начало реши просто да се порадва на свободата.
            Но изведнъж се случи нещо невероятно. Нещо като светкавица разряза вълшебния облак и Шаро започна да пада надолу. Той чувстваше как му настръхва козината. Но падането беше толкова стремително, че той не успя и да се сепне, като се събуди с котка на гърба... Беше Керана.

            Котката Керана беше много разглезена според Шаро. На нея ѝ бе позволено даже вкъщи да влиза. И тя влиза, топли се, когато ѝ е студено, и си хапва по нещо, когато ѝ падне. А после излиза на прага и напук на Шаро, който зъзне навън, бавно се изтяга и сладко се прозява. Затова той много я мразеше и не я допускаше близо  до колибата си.

            А сега те са съвсем редом , очи до очи. И на двамата им настръхва козината. Те взаимно се мразят и тази взаимност донякъде смекчи обстоятелствата. Шаро знае, че Керана за никакви кокали няма да му се качи чак на гърба. Сигурно нещо се е случило. Явно  стопанката я е заварила  на масата и  така я е подгонила, че онази отлетяла чак при него. Един миг те се гледаха в очите. Шаро се опита да изръмжи, но гласът му се беше изгубил и главата му беше замаяна след такъв сън. Керана заднишком се измъкна от колибата и като се почувства на свобода, направи един такъв скок, какъвто досега още не беше правила, и избяга. Шаро се усмихна с единия си мустак и се успокои. Но необикновеният сън не му даваше мира и той се опита пак да заспи, сякаш можеше да продължи да сънува. Ала като си спомни как  падаше надолу, тръсна глава, синджирът зазвъня и разгони съненото му настроение. “Ох, добре че Керана ме събуди – помисли си той – и ме избави от това страшно падане. Какво ли значи този сън...?” Шаро никога досега не беше се замислял над значението на сънищата.

            В този момент се чу как се отваря портичката. По кучешките закони той сега трябва да скочи и да залае. Това е първи етап – още като не знае кой влиза. На втория етап, като види вече кой иде, трябва да продължи да лае също така настойчиво, ако този, който влиза, е съвсем непознат. Ако е някой чужд , но идвал вече, трябва да лае към къщата, за да извести стопаните. А пък ако е някой от къщните или близките роднини, трябва да свие опашка и да се върне на мястото си. Но Шаро бе толкова увлечен в размисли, че даже не му се поглеждаше към портичката. “Сигурно е комшийката. Тя идва по сто пъти на ден, аз всеки път ли трябва да я лая!” - помисли си Шаро и продължи да си лежи.
- Това нашето куче съвсем остаря – чу той как стопанката се оплаква на дошлата комшийка.– Гледай, даже от колибата си не излиза.
            Шаро се ядоса, размърда се и едва сега почувства колко е изтръпнало тялото му. Той се изтегна и тръгна да се разходи.
            - Пак за ядене търси – продължи да коментира стопанката, сякаш комшийката затова беше дошла.

През целия ден Шаро беше в лошо настроение. Обаче вечерта стопанката донесе едно мъничко кученце и той се поразвесели. То не даваше никой да го пипне и лаеше постоянно без никаква причина. Звънливият му глас дразнеше стопанката.

            -То сега цяла нощ ще ми джафка! - недоволстваше тя.

            -Ами нека да лае, нали затова е куче – оправдаваше го
стопанинът. - По-добре ли е като онова старото въобще да не лае?

 Нямаше нищо по-обидно за Шаро от това сравнение. Той веднага започна да се дразни от малкото кученце и да се нервира от неговото лаене.
 Първата нощ кученцето спа между двете врати, за да “не си хване очите на някъде”. А на другия ден беше решено, че то ще спи при Шаро в колибата. “Ще го приспя аз, нека само да ми дойде!"- закани му се той. А кученцето дори не помисляше да идва при него. То беше свободно и си ходеше цял ден където му скимне. Но вечерта стопанинът донесе още един синджир и го завърза до колибата. “Това е невъзможно!- възмущаваше се Шаро. - Къде се е видяло две кучета едно до друго, още и да спят в една колиба?  Нека.. Те сами ще  разберат, че това е абсурд и ще го преместят оттук.“- успокояваше се само старото куче.

            Мина се една седмица. Кучетата спяха едно по едно в колибата. Когато едното влизаше, на другото му се налагаше да излезе, когато едното свареше да се наяде, другото оставаше гладно. “Ето какво е означавал моят сън, ето къде падах аз - мислеше Шаро. - Свърши нормалният ми кучешки живот!“

            Шаро и Копчето - така нарекоха малкото кученце, станаха непримирими врагове. А синджирите им, между другото, така се оплетоха, че те колкото и да не искаха, се озоваха съвсем редом. Тук вече трябваше да се намеси стопанинът. И той се намеси.

            Отвърза синджира на   Шаро и го премести чаак до вратника, с което още веднъж много изненада и обиди старото си вярно куче. Но то все пак с облекчение си въздъхна, че най-после се отърва от онази “джафка” и ще може сега да си почине по-кучешки. Портите правеха дебела сянка, Шаро се изтегна и заспа. По икиндия слънцето се беше извъртяло и напече направо в очите му, той отвори първо едното, после другото око и почувства, че е страшно огладнял. Но паничката беше останала там, на старото място, а тук нямаше нищо за ядене. Да рече да завали, кучето нямаше къде да си скрие дори главата. “Кажи-речи съм бездомен - мислеше си Шаро. - Нима така ще ме оставят?”

Вечерта стопанката му донесе вода и хляб, той се наяде и пак потъна в дълбоки размисли. Понеже неговите функции изпълняваше вече Копчето, той не си отвличаше вниманието дори когато някой идваше, а следеше само действията на стопаните и се вслушваше в техните разговори. Той се надяваше, че ще му направят нова колиба, но чу съвсем друго - че се канят да го водят на обора при овцете. После цяла нощ не можа да заспи. “Загубена работа! - мислеше си той. - Това ще им е цялата благодарност за толкоз годишната ми служба... Какво става с тези хора? Като остарях, вече не им трябвам, да има как да ме утрепят. Ето какво означавал сънят ми! Това досега е било нищо. Какво ли ме чака още? Довели таз джафка и ще ми казват, че по-добре лаела от мене. И аз, когато бях на нейните години...“

            Шаро бе готов да се пренесе в младините си, когато чу съвсем близко гласа на комшията:

            - Боби, дай на Рада хляб!

Боби се казваше синът му, пък на кучката си викаха Рада. Когато Шаро за пръв път чу това, беше си помислил, че комшията се е объркал, че трябваше да каже „Радо, дай на Боби хляб“, но после свикна. “Загубен свят! Щом почнаха да слагат на хората кучешки имена, пък на кучетата - човешки, няма откъде да се чака добро. Трябва да се мре, дорде не са ме закарали на обора, да ме пребиват там овчарите и да ме давят кучетата! Трябва да се мре!“

            И Шаро се сви на кълбо, както обикновено, заспа и засънува друг сън. Дано да е по-хубав от предишния!