Съвременни любовни романи

Първото пиленце - Таня Танасова

            Квачката тъкмо бе задрямала, когато в полога нещо изтрака и яйцата под нея се размърдаха. Тя се стресна и изкудкудяка, но напразно – бе нощ и никой не я чу. Пък тя ужасно се страхуваше от мишки. Като си помисли, че в полога може да е влязла някоя мишка, тя настръхна и изкрещя един път колкото ѝ глас държи.

От курника се чу петелът. Той бе развълнуван от неочаквания вик, но не можеше с нищо да ѝ помогне – вратата бе зарезена.

            - Тази баба Мика! – ядосваше се той. – Винаги ни затваря, сякаш ще побегнем някъде, когато е толкова тъмно, че не мога дори да различа коя е ярката и коя е головратката.

Кокошките спяха и той реши засега да не ги буди. Ала нощната тишина беше пак нарушена от вика на квачката. Петелът ѝ отговори също с вик. „Нека поне да знае, че я чувам, като не мога с нищо да ѝ помогна – помисли си той. – Какво ли се е случило?!“ И като впери поглед в тъмнината, замръзна така неподвижен, за да чува по-добре. Бафна кучето, събудено от техния крясък. „Може би и баба Мика ще се събуди и ще дойде да види какво става“ – помисли си той.

Но квачката повече не се чу. Макар че я беше страх, тя реши да не слиза от полога: „Вече толкова време лежа на яйцата и сега някое мишле да ми ги изпочупи!“. И когато тя се приготви да клъвне онова нещо, което мърдаше, то изведнъж изпищя. Изпищя така, както пищяха миналата година пиленцата на головратката. Квачката тогава бе още ярка и не им обръщаше внимание, но този писък тя помнеше. И чак сега разбра какво е станало – бе се измътило първото пиленце. От яйцето се подаваше само главичката му. Шийката му бе толкова тънка, че то едва я държеше изправена, но настойчиво искаше от майка си да му помогне да се измъкне цялото. Тя нямаше никакъв опит в това отношение, обаче инстинктът ѝ подсказваше, че пиленцето трябва още да поседи в яйцето.

            - Потрай, маминото, до утре! Сега е тъмно и аз мога случайно вместо черупката да клъвна крилцето или крачето ти – нищо не виждам.

Пиленцето още не знаеше какво означава „тъмно“, „утре“, но се смири, понеже вече беше уморено. Самата квачка искаше по-скоро да види как изглежда нейното чедо. „То сигурно ще има много сивички перушинки като мене – мислеше тя, - а може да прилича на баща си и да е червено...“

            Като започна да се разсъмва, квачката се надигна и размаха крила, сякаш искаше по-бързо да прогони тъмнината. Пиленцето се стресна и изпищя. В това време се откърти още едно парченце черупка.

            - Още дълго ли ще бъда затворено? – пиленцето измъкна крилцата си и едва сега забеляза, че тук има още много къщички като неговата, само че те са още цели.

Квачката дочупи черупката и пиленцето весело подскокна, но веднага му се зави свят.

            - Още не бива да скачаш, маминото – скара му се тя, - мушни се под крилото ми на топло. Трябва да изсъхнеш, че сега ще дойде баба Мика и ще ме вдигне, а ти ще измръзнеш в полога без мен.

Квачката грижливо го прибра под крилото си, но като си спомни, че забрави да разгледа какъв цвят му са перушинките, тя се повдигна. Пиленцето беше поизсъхнало, жълтото му пухче бе почнало да се разрошва.

            - Какво красиво пиленце имам! – произнесе щастливата майка и си го прибра обратно.

Баба Мика отвори курника и повика кокошките. Насипа им зърна като алтън. Само петелът не клъвна нито едно зрънце, а тръгна право към квачката. „Какво му е, да не би да се е разболял?“ – помисли си баба Мика и тръгна подире му. Не успя петелът да стигне до полога, когато квачката му съобщи, че вече имат пиленце.

            - На кого прилича? – попита петелът.

            - То е жълтичко! – смаяно отговори квачката.

            - Я виж ти – зарадва се баба Мика, – пък по моите сметки трябваше утре да се измъти!

И тя сипа една шепа златни зрънца и на младата майка. Квачката изкълва зрънцата и побърза да се върне на полога. Пиленцето почваше вече да трепери:

            - Аз замръзнах! – изписка то.

            - Сега, сега – стъпваше майка му полека, за да не изпочупи яйцата.

Като се настани, повдигна едното си крило и пиленцето се мушна под него. Там беше топло и уютно. Човката му се подаде между две големи перушини и то сладко заспа.

Петелът ходеше горд из двора и беше даже забравил, че не е ял от снощи. Кокошките лежаха в тревата до кладенеца, но той не бързаше да иде при тях. Те бяха всичките заедно, а той искаше да сподели радостта си с всяка една поотделно, за да удължи удоволствието си. Головратката забеляза странното му поведение и се приближи до него.

            - Квачката измъти вече едно пиленце! – не я накара да чака той.

Головратката се готвеше нещо да каже, но в този момент се чу вик. Това отново бе квачката и петелът хукна към нея. „Сега головратката сама ще разправи на всичките кокошки!“ – той вече съжаляваше, че ѝ каза. Но квачката викаше и той трябваше да отиде при нея. „Сигурно се е измътило още едно пиленце“ – мислеше си той по пътя.

Оказа се съвсем друго. На квачката ѝ беше омръзнало вече да лежи в полога и тя реши, че докато пиленцето спи, а другите яйца още не са напукани, тя може да се поразходи из двора. Най-много ѝ се искаше да види реакцията на кокошките, които според нея много ѝ завиждат сега. За да не изстине пологът, тя викаше петела да полежи на нейното място. Петелът бе разочарован от предложението ѝ, но не искаше да я обиди и позовавайки се на своята некомпетентност в тези неща, излезе навън.

            - Мъжка работа ли е това да лежиш на полога! – не можеше да се успокои той.

Ядосан, усети, че е много гладен и започна да си търси храна. Желанието му да се похвали на кокошките бе вече преминало. Напротив, той сега ги избягваше, за да не го запитат за какво го е викала квачката. „Ако разберат, ще ме вземат на присмех – мислеше си той. – Дори аз не съм виждал още квачка да предлага на петел да лежи вместо нея на полога!“

Той беше си намерил едно червейче и се готвеше да го клъвне, но пак се чу кудкудякане. Той замря с червея в човката, вслуша се. Викаше наистина квачката. „Какво ли иска още?“ – помисли си той, но все пак отиде при нея. Този път причината бе в пиленцето.

            - Пиу, пиу, пиу, аз съм гладно! – пищеше то.

            - Потрай малко, ще се измътят и другите пиленца и ще ядете заедно – успокояваше го майка му.

            - Не мога повече да чакам! Аз вече съм много гладно, а останалите даже не са си начукали яйцата!

            - Извикай баба Мика – помоли квачката петела – да го вземе и да го нахрани.

Баба Мика сложи пиленцето в една картонена кутийка и му наля в една капачка вода. То клъвна някоя и друга трохичка, обаче му преседна. Досети се да потопи човка във водата, но си намокри перушинките на шията и на коремчето. След малко съвсем замръзна и започна да трепери. Дори и слънчевите лъчи, които гальовно го грееха, не можеха да го изсушат.

            - Пиу, пиу, искам при мама! – спомни си то колко е топло и уютно под майчиното крило.

Баба Мика го взе и го занесе при квачката. Пиленцето веднага се мушна под крилото на майка си и се оказа редом с едно друго пиленце, неговото братче, което току-що се беше измътило.