Съвременни любовни романи

Каква е вината на светофара? - Рая Вид

           Светофарът в центъра на града май се беше побъркал. Поне така мислеха хората, застанали около него. Чакаха зелено, но то не идваше. Нямаше и червено, нито пък жълто. Всички шумяха, започнаха да крещят и да го обиждат.            

            Горкият светофар сякаш беше на съд... Нямаше вина за това, което ставаше. Днес светеше в два цвята – розово и светлосиньо. Да, да, точно така, нямаше грешка. Розовата светлина беше нежна, като ония бонбони, които смучеха децата като малки. Приличаше и на розова панделка на момиченце. Красота! Ама хората не го осъзнаваха. Пречеше им. Явно бяха забравили детството си… А синьото беше като небето. Чисто и необятно. Дори примамливо ги викаше да го последват…          
           Гласове, които обиждаха светофара и светлините му, се увеличаваха. Никой никого не чуваше и не разбираше:           
          - К,ви са тия светлини, бе? Това светлини ли са?  
          - Поне да бяха нормални, а то...           
          - Че то, ония нормални ли бяха, а?  
         - Червеното на нищо не приличаше. Всичко - забранено при него. Все те спира. Все те наказва. Кара те да чакаш дълго…   
          - При жълтата светлина пък имаше несигурност. А си тръгнал, а някой те смачка и - ни напред, ни назад…          
          - Ами зеленото? При него пък всички бързат и се блъскат…       
          - Ама, че работа!        
          На светофара му стана тъжно. Беше поставен тук да въвежда ред и хората да минават спокойно, а те какво искаха сега? Нещо в него се сви, нещо го заболя, но продължаваше да излъчва розовата и небесносинята светлина…  
          - Гаден светофар! – крещеше човек от тълпата.       
          - Да му видим сметката! – викаше друг.     
          - Що ли го чакаме? Хайде да минаваме! – подкани трети.           
          Но всички стояха и не мърдаха. Дори и колите изключиха двигателите си. Тогава един съвестен гражданин набра телефона и сигнализира на номер 112. Оттам се обадиха в полицията, а от полицията уведомиха органите на реда по транспорта и… След половин час едни работници със сигнално жълти жилетки отвориха светофара и го… поправиха. Той отново светеше червено, жълто и зелено…    
          Денят продължаваше. Хората тръгнаха да пресичат кръстовището и всеки пое по своя път... Само светофарът в центъра на града беше много, ама много тъжен. Никой не го разбра. Той нямаше и никаква вина. Искаше просто да зарадва хората. С розовата светлина им припомняше детството и мечтите. Ако бяха тръгнали по този път, щяха да бъдат щастливи. Животът им щеше да бъде само в розово, като в приказка с много любов. Сънищата им също щяха да са розови и безгрижни… Жалко! Синята светлина пък беше невероятна. Тя сочеше пътя към небето. Ако хората тръгнеха по този път, щяха да се извисят високо горе, да имат крила, да достигат до невероятни светове и да разкрият много тайни… Никой не разтълкува посланието на светофара и затова, той виновно се наведе надолу. Искаше да потъне дълбоко в земята. Беше засрамен не от друго, а от невежеството на хората…