Съвременни любовни романи

МАЛЧО - Теодор Александров Връбчев - 10г

          Малчо беше първата истинска мишка, която виждах в живота си. Виждал съм мишоци- плюшени играчки, картинки с мишки в детските книжки, подскачащи и танцуващи анимационни мишлета, но Малчо не приличаше на никой от тях.

   Беше малка , плюшена сива топчица, която пулсираше от ужас, докато ме гледаше през решетката на капана, в който се беше уловил онази нощ. Очичките му бяха лъскави , черни и влажни перлички, нослето му непрекъснато мърдаше и душеше нещо, а смешно- дългите му мустаци опипваха тревожно металните стени на капана. Ушите му бяха мънички, кръглички и толкова тънки, че бяха почти прозрачни. Ужасно ми дожаля за него. Влюбих  се  от пръв поглед.

     Знаех, че мама се ужасяваше от мишки. Почти цяла седмица татко залагаше този капан, да улови неканения гост в мазето ни. Откакто мама беше дочула тихото му шумолене, не беше слизала там. След като не го уловиха толкова дни, татко вече се съмняваше в съществуването му. Но ето, мама се оказа права. Най- накрая  Малчо беше заловен.

   Попитах татко какво ще стане с него и той със сигурност ме излъга, че ще го занесе далече от дома ни. Вероятно  щеше да го убие или да го даде на съседската котка да го изяде. Само при тази мисъл цялото ми тяло се вдърви и аз почти се разревах. Молех ги да го оставят да живее и да ми бъде домашен любимец. И без друго не ми позволяваха нито куче, нито котка.

   Мама беше шокирана от това  мое желание, а татко ми обясни колко са вредни и опасни мишките, защото носят всякакви зарази.  Малчо стоеше безмълвен и продължаваше да се тресе от ужас в тясната си клетка. Молих се, ревах, обещавах и най- накрая внезапната случка ми донесе новия приятел. Условието беше Малчо да остане да живее в капана в мазето докато порасне  и аз по никакъв начин да не го докосвам. Приех всички условия, които почти не чух, замаян от щастие. Имах си нов приятел. Необикновен домашен любимец. Какъвто никой никога не е имал.

    Татко отнесе капана в мазето и го постави на две касетки. Това беше кулата, на която щеше да живее моят принц- мишок. Можех да я обикалям от всички страни, да го наблюдавам и да му говоря. Съобщих името, което бях му избрал и помолих родителите си никога повече да го наричат „ мишката”, което наранява неговото достойнство. Може да не знаех със сигурност , че е момче, но той приличаше на Малчо, изглеждаше като Малчо и мога да се закълна, всеки път, щом го виках по име, се обръщаше към мен и ми се усмихваше.

   После бяха дни на радост и взаимно опознаване. Аз се прибирах от училище почти тичешком и веднага слизах при него. Седях на раклата на баба ми и му разказвах момчешките си преживявания и тайни. Той  тихичко се приближаваше към  края на клетката , за да ме чува по- добре. Голям хитрец беше Малчо. Ако му разказвах за момчешките ни пакости, се изтегляше назад, докато гърбът му се притиснеше до металните решетки. А когато му разказвах  за момичето , което харесвам, си пъхаше любопитната муцунка през дупките и се хилеше закачливо. Всичко разбираше. Само дето не можеше да отговори на въпросите, които понякога му задавах. Но това не беше от голямо значение. По- важното беше, че той ме изслушва търпеливо, винаги е съгласен с мен и ме подкрепя и още по- важно- че беше пазител на моите тайни.

     Понякога се опитвах да го дресирам. Пъхвах едно дървено шишче и му подавах команда „ прескочи” . Но Малчо всеки път го гризеше и играеше с него. Сигурно, защото още беше малък. Имахме време. Като порасне, ще го науча на всякакви номера. Често си мечтаех докато заспивам за всички изпълнения , на които щях да го науча. Той щеше да стане известен и знаменит цирков герой. Представях си как двамата с него обикаляме целия свят с най- големия световен цирк и как публиката става на крака, щом се появим двамата на арената в лъскави дрехи и обляни от светлините на прожекторите….ех…..!

   Приятелството ни продължи два месеца. През това време Малчо наистина порасна, стана още по- кръгъл и клетката съвсем му отесня. Татко ми обеща , че за Коледа ще му направим широк и удобен дом. А мама каза, че ако го обичам истински, ще го пусна да живее своя миши живот, да си намери жена и да си има деца, за да е щастлив. Само че, далече от нашето мазе. Мисълта , че ще го загубя ме ужасяваше и познавайки ме добре, родителите ми бързо отстъпваха.

    Малко преди Коледа в училище трябваше да напишем съчинение за своя домашен любимец. Аз написах за приятелството ни с Малчо и защо толкова много го обичам. Прочетох го пред класа и госпожата ми написа отличен. В междучасието, обаче, Методи и Ангел дойдоха до чина ми с подигравки и обиди, че съм лъжец, подмазвач и фантазьор. Митко, който ми е приятел,  знаеше за Малчо и  се опита да ме защити, но те го изблъскаха и продължиха да се заяждат. Не вярваха, че Малчо съществува. Нямаше друг начин да ги убедя, освен да ги заведа при него.

     Отидохме тримата у дома. Мама се беше прибрала и аз попитах може ли сляза в мазето с двама приятели, за да видят Малчо. Тя любезно ги покани да влязат. Двамата нахълтаха преди мен през вратата и запалиха лампата. Малчо трепна и се изправи на задните си лапички, както ме посрещаше винаги от радост. Но възбудените им крясъци го стъписаха, той се сви в ъгъла на капана,  изплашен започна да ги следи с очи. Те двамата крещяха от изненада с пълен глас:

      -Стига, бе! Не моа  да повярвам!  Глей, бе , брат, този наистина си отглежда мишка! – пищеше Методи и се хилеше с пълно гърло.

     -  Каква мишка, това си е ега ти мишока, брат! Чакай, чакай да го снимам!- бръмчеше със него през смях и Ангел.

    Поискаха да го извадят от капана, за да му направят селфи. Аз се опитах да им обясня, че не трябва, че той никога не е излизал оттам, че ужасно го плашат и той ще избяга. Не ме чуваха.Не успях да им попреча. Крещяха един през друг, грабнаха капана, Методи бръкна вътре и стисна в шепа Малчо. Вдигна го в ръка към лицето си, после го навря в моето лице и накрая завика на Ангел:

-          Ай, снимай, бе, брат, какво чакаш! Давай, снимай ме ей така, до очите ми!- и Методи се опули и изплези език, допрял Малчо до слепоочието си.

     И както позираше, изведнъж изрева и сви ръка под мишница. В първия миг не разбрах какво става, но той наистина ревеше и се превиваше. Когато си извади дланта и видях кръвта, разбрах какво се беше случило. Получи си го. Малчо го беше ухапал, за да се защити от шумните похитители. Оставих Методи да се превива под онемелия поглед на Ангел, а аз се втурнах да търся Малчо. Не го открих.

     Не го открих дни наред, в които го търсех сам, с татко или с мама. Слагах му от любимия кашкавал, шпеков салам, сиренце и бекон, но от него нямаше и следа. Беше си отишъл безвъзвратно. Моят скъп , мълчалив, умен и смел приятел.

     Ако случайно видите във вашето мазе една   плюшена сива топка,  с лъскави  черни очички като перлички, носле, което  непрекъснато мърда и души нещо , тънки и почти прозрачни уши, да знаете, че това е моят Малчо. Моля ви се, обадете се или ми пишете на посоченият отдолу телефон и  имейл. Ще направите и двама ни щастливи, а за вас ще има възнаграждение!