Съвременни любовни романи

Недостъпният бряг - Нели Коларова

Беше много висок. Бе красив, но студен и далечен.

Този каменен бряг беше сякаш на вечност обречен.

Малка синя вълна, от спокойната гръд на морето,

се надигна на пръсти и плисна щастливо в небето.

После гмурна се пак, пред скалистия бряг затанцува…

Той – във свои си мисли, изглежда, че беше отплувал.

Бе от някаква тъмна тревога денят му белязан –

сред вълните големи изобщо не я забеляза.

Проследила очите му, вдигнати в тая посока,

дето облаче бяло в небето кълбѝ нависоко

и усетила слънцето огнено пак да прежуря,

тя си спомни нощта на голямата, страшната буря.

 

В привечерния здрач прогърмя и притихна морето.

Разяреният вятър го дра на парчета, додето

се разцепи небето на две – сгромоляса звездите...

Рукна дъжд – отведнъж се надигнаха бясно вълните.

Към брега заприиждаха с ярост, на тъмни талази.

Той огъна гръбнак, но решен свойта дума да спази,

се изправи пред тях величав и разби ги на пяна...

Ала тъй съкрушен се почувства от тази измяна.

Полудяла, да търси звездите, се спусна луната.

Малка синя дъга се изви над брега в тъмнината.

Ах, нима тази глупава малка вълна бе решила

да премери с високия каменен бряг свойта сила?

Беше мъдър брегът. Той протегна ръка, улови я

миг, преди да я блъсне свирепата морска стихия.

Тя отпусна глава на гърдите на своя Спасител

и ръцете му силни сега бяха нейна обител.

Но вълните в нозете му тъй и не падаха духом –

той посрещаше удар след удар, въздишаше глухо...

А в душата му, странно, спокойно и празнично беше.

На гърдите му малката синя вълна тихо спеше...

И сънуваше: В тяхната кухня със жълти пердета

как запрята ръкави и меси кайма за кюфтета.

После прави салата, старателно бели картофи,

а пред нея Брегът е щастлив в свойте топли пантофи...

Той внезапно притисна вълната, със страст я целуна,

а в ръцете му парещи тя затрептя като струна.

Потушил и в гърдите си бурята – бавно я пусна...

И трепереше цял... Тя – засрамено хапеше устна...

 

Малка синя вълна пред скалистия бряг затанцува.

Той – във свои си мисли, изглежда, че беше отплувал.

Май тъгуваше, както морето – за мъртвите птици.

„Ще изпия тъгата!” – тя вдигна солени ресници

и разплиска се. Толкова искаше той да я види,

че се стрелна до дъното чак, гребна шепичка миди,

по детински протегна ръцете си с поглед обиден,

но разбра, че ще трябва по-близо до него да иде.

И решително скочи, в стремеж своя път да проправи.

- Ей, фъстък, а къде ти останаха благите нрави?

- Май е влюбена, а? – Много малка е, не е заплаха!

И вълните, с разпенени бели яки, се разсмяха.

Не отвърна. Заплува спокойно в посока на бриза.

Колко беше висок! Колко по-красив беше отблизо!

С подкосени колене, притвори очи от възхита

и почувства сърцето ѝ как като птица полита.

Грациозно се плъзна и гребенче върза на джувка...

Тя не знаеше никакви други игри и преструвки.

Бе използвала всички, познати ѝ, изразни средства –

топъл поглед, усмивка, вроденото женско кокетство...

Ах! Не беше... Не беше! Но как досега не се сети?

И сърцето ѝ бясно заудря в нестройни куплети!

А в нощта, под звездите големи – когато най-тихо е,

тя прошепна на тъмния бряг свойте влюбени стихове.

Той остана безмълвен, дълбоко замислен, а в мрака

тя наведе чело и за пръв път горчиво заплака.

На морето в пегръдката ласкава бавно притихна,

а когато заспа, в тъмнината, брегът се усмихна.

 

Разлюляха вълните гърдите си си с трепет, когато

хвърли слънцето първата шепа монети от злато.

Уловило далече познатия шепот на бриза,

с вещи пръсти, морето монетите златни наниза.

Над вълните понесе се прелестна златна каляска.

Те не бяха го виждали никога толкова бляскав.

Беше много висок. Беше много красив в бяла риза.

И за пръв път го чувстваха толкова топъл и близък.