Съвременни любовни романи

ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА – Рада Капралова

           Откакто свят светува вие, хората, сте много странни създания! Хем различни, хем в едно си приличате – мислите се за венеца на Природата, а не знаете нейния език. Говорите засукани думи от чужди страни, а сте глухи и слепи за простите послания на нас, марулите от вашата земя. Добре че се появих на бял свят в селски двор – шарен и уханен, при добри  и трудолюбиви стопани, да ги поживи Естеството!

            Един ден чичо Недко разкопа най-слънчевия ъгъл в зеленчуковата градина и оформи права леха с мотичката, а леля Мара ме положи с любов в земята, заедно с много мои посестрими. Тогава бяхме все още семенца, наглед малки и беззащитни, но ние си знаехме каква сила дреме в нас, само да попаднем на подходящи условия. После ни покриха с топло черноземно одеало и ни поляха с водица. Покълнах, пробих пръстта със зелената си качулка и за пръв път видях Слънцето. Кръстиха ме на леля Мара и започнаха галено да ме наричат  Маруля. Сутрин ме разсънваше възторженото чуруликане на врабчетата, а вечер ме приспиваха безкрайните приказки на здравеца, индришето и латинката край кладенеца. Всичко – и песните, и разговорите се въртяха около едно – Любовта. Казваха, че тя била магия, великата магия на живота...Колкото повече растях, толкова повече се разлиствах и разхубавявах...

            На Лазаровден ми връчиха зрелостното свидетелство, откъснаха ме и ме отнесоха на пазара. На следващия ден бе Цветница – най-сетне някой ще забележи колко съм красива в разкошната си зелена рокля на волани. Може би влюбен младеж ще ме подари на своето момиче с име на цвете и ще й открие тайната на сърцето си... Унесена в сладкия блян, не забелязах кога пред сергията е дощъл човек, забързан и мрачен, търговец на едро. Купи ме заедно с всички останали марули – с гладки коси и къдрави, малки и големи. Другите се радваха, защото наближаваше Големият час. Какво е това ли? Не сте и чували! Това е часът на нашето осъществяване, на сливането с великото цяло, Природата. На вас, хората, все трябва да ви се обяснява. Е, добре, когато ставаме част от хранителната верига, както пише в някои от скучните човешки книги... Само аз бях тъжна. Кой знае защо, имах предчувствие, че ще позная любовта и славата преди последния час. Нима мачтите ми са били напразни, мислех си аз, когато заедно с моите посестрими попаднах на много хладно и тъмно място.

            Разказвали са ми, че първият студилник бил малък и уютен като еднофамилна къща. Под покрива се намирала хладилната камера, където с мъка можело да се побере малко количество месо, защото то се нуждае от дълбоко замразяване. Добре че  хранителните достойнства на всички мои роднини по права и съребрена линия - зеленчуците и плодовете - не са толкова уязвими. После нашият последен дом започнал да расте като градска къща, постепенно заприличал на жилищен блок, а вкокаляването до минусови температури ставало или в сутерена, или на мансардата. Дори започнали да отделят напълно тези ужасни помещения и да ги наричат фризери. Слава на Естеството, ние, марулите, не попадаме там. Нашият престой в мразилника е кратък, защото хората бързат „да се хванат за зелено” след зимата, а както знае всяко марулче, няма по-щедри на витамини от нас.

            Ех, не трябвало да си правя големи планове за празника на цветята, хората все още нямате очи за нашата прелест! Маруля предполага, човек разполага. Като ще ставам на салата, поне Великденска да е, утешавах се аз. Ще се превърна в  апетитно зелено море с плаващи бели лодчици от великденски яйца...

            Бях попаднала в хладилник като небостъргач на огромен супермаркет. Когато се огледах, забелязах много зеленчуци – някои познати, други чуждоземни. Празът от съседната касетка започна да ме ухажва, но се чувствах някак неловко пред него, такъв горд и претенциозен. Надвечер стъклената врата се плъзна и при нас се озова Зеленият лук. Той не бе толкова строен като праза, но така весел, свеж и жизнен! Огледа се любопитно наоколо и, разбира се, веднага ме забеляза. Погледите ни се срещнаха! В този миг разбрахме, че сме родени един за друг! Моята срамежлива грациозност и неговият лютивичък хумор сякаш бяха създадени, за да се допълват в едно цяло. Станахме неразделни. Крехките ни нежнозелени сърцевини преливаха от възторг и предчувствие за величието на сливането...

            Купи ни жена с очила на ранна бабешка възраст. Знаех си, че съм късметлийка – жената знаеше марулски и пишеше книга за внучетата си. Настани ни на масата. Първо ни направи фотосесия. После извади бял лист и молив и започна да ни разпитва. Аз превеждах дума по дума въпросите на моя любим, а после жената старателно записваше нашите отговори...

            Последен час преди великото осъществяване! Телата ни жертвено ще загубят цялост, но душите ни сладостно ще се слеят в едно – всичко в името на Човека. Ех, ако той осъзнаваше, колко много е обичан от всички нас, разумните прашинки на Космоса! Отивам си с пълно сърце, животът надхвърли и най-смелите ми мечти. Усетих магията на Любовта, докоснах се до славата. Е, не ме припознаха като цвете, но след публикацията станах известна, сега съм звезда! Никой не е пророк в собствената си зеленчукова градина, може би затова моята изповед стана популярна първо по света, а после и у нас. Каква благословия - да попадна на човек-творец, който има очи за ядката на нещата! Слава на Природата, че хората сте толкова различни!