Съвременни любовни романи

Приказка за момъка и неговата звeздна половина – Рада Капралова

Някога, някога, много отдавна в царство, от ласкаво слънце обляно,

момък живял и зовял се Камéнко... Имал си всичко, що било потребно.

Работел нощем за хляба насъщен, гости посрещал в една чужда къща.

Денем, обаче, на улица славна, нишка - с луната единствено равна -

в сребърно име извезвал, за младост. Радвал се майсторът с хорската радост...

 

„Колко усмихнат е - мислели странници - има ли време за топла възглавница,

денем и нощем работи за хората. Как ли, кога ли надвива умората...”

Никой не знаел, че имал си тайна момъкът-майстор... И винаги рано,

щом със Земята сбогува се мракът, а пък зората разпуква, не чака,

лек като птиче перце, той политал, връщал се пак у дома, сред звездите.

Сила загребвал Камéнко в простора, тъй на Земята не сещал умора...

После по старому – работа, вкъщи, дните се точели равни и същи...

Лека-полека изопвал лицето, камък отглеждал Камéнко в сърцето...

 

Ала веднъж, както порел тълпата, погледът трепнал. Жена непозната

спряла до него, усмивка изгряла, тя не говорела, сякаш запяла...

Сребърно име от него поискала. Погледът срещнал очите й искрени.

Само миг били те с погледи слети, но той като чудо обърнал живота му.

Опитен майстор, а как тъй – объркал се – пръстите в унес извезали „Слънчице”.

Трепет усеща Камéнко в душата, жажда за близост, до днес непозната...

Тича по старому – работа, вкъщи, ала Камéнко не е вече същият.

 

„Колко унесен е, чудят се странници, има ли време за топла възглавница,

денем и нощем работи за хората – как ли, кога ли надвива умората...”

Никой не знае, че има си тайна момъкът-майстор... И този ден рано,

щом от земята оттегля се мракът, а пък зората разпуква, не чака,

лек като пух, като птица полита, носи въпроси безброй към звездите:

- Уж ежедневна, защо тази среща кара ме чудни неща да усещам?

Разума сякаш опива го вино... Виждам навред красота несравнима...

Вчера за пръв път ми тя заговори, ала очите й зная отколе,

сякаш в началото на времената срещал съм тези очи в светлината...

- Мили Камéнко – проблясват звездите, - вечност очакваме ти да попиташ:

как и защо уж душа непозната къпе те даром във чудна позлата,

камъкът с ласка в сърцето разтваря, двери към древните тайни отваря...

Виж я – ефирна, подобно зорница, твоята звездна сестра-годеница.

Някога вие една душа бяхте, после животи наред се зовяхте...

 

Мълния сякаш просветна в Камéнко. Мигом изчезна забравата временна.

Спомни си как една душа бяха, как в небеса безтелесни играха...

Странни човеци. Тъй много таланти двамата имат, зоват се атланти.

После Египет, дворец край реката, влюбени крачат мъжът и жената...

С келтите тайни природни разплитат, с конница устремно яздят през дните...

В земна утроба под зъбер планински нижат се образи, спомени, истини...

 

Гледа я той – от любов засияла и любовта си на него отдала.

Камъкът вече в сърцето не сеща, с бликнала обич сега я посреща.

Тя го зарича без думи: „Води ме! Нека Звезденко е твоето име!”

Поглед към нея Звезденко отправя. Среща го нейният взор. И тогава –

чудо невиждано – мост многобагрен ражда всемирът от своята пазва.

Светеща черга опасла Земята... Тъй за света се родила Дъгата.

После в почуда се слели устата. Пламък! Изгряла звезда непозната.

„Всеки могъл би любов да намери!” –шепне звездата. Зоват я Астера.

 

 

* * *

И в наши дни, ако са тъжни хората, отправят молещи очи нагоре

и вярват те, че самотата вчерашна - светилото на любовта Астера

в надежда светла мигом ще обърне и с пълнота живота ще прегърне...

Ах, чувството е тъй незабравимо, когато срещнеш звездна половина...

А щом след дъжд Дъгата засияе, човекът се усмихва. Кой не знае,

че в този миг с магия чудновата два погледа се срещат в синевата...

На Цялото децата земни - Той и Тя - в една душа ще слее Любовта!