Съвременни любовни романи

ПРИКАЗКА ЗА КНИГАТА НА ЩАСТИЕТО - Диляна Йорданова

Много далеч и много отдавна имало голямо царство - богато, мирно и управлявано от мъдър цар. Едно единствено нещо помрачавало щастието на царя – принцът, който бил умен, храбър и красив, страдал от коварна болест. Какви ли не лечители и знахари се опитвали да го излекуват, но никой не успявал дори да разбере каква точно е болестта му. Сутрин не можел да стане от леглото, през деня не желаел да се храни и говори, а вечер не успявал да заспи. Нощем той будувал и си мислел: “Имам всичко, което един човек може да иска: богатства, слава, тронът ме очаква. Но защо ми е притрябвало всичко това, щом то не ме радва и не ме прави щастлив?” Принцът не можел да сподели с никого своята мъка – щели да му се присмеят или да го намразят – затова мъката се трупала в сърцето му и го задушавала. Една нощ, докато стоял буден и се чудел какво ли на този свят може да го зарадва, едно малко синьо птиче кацнало на прозореца му.

- Аз знам! - изчуруликало то.

- Какво знаеш пък ти? - погледнал го принца.

- Знам къде можеш да намериш своето щастие!

И птичето му разказало, че неговата майка, горската вещица, му е говорила за чудна Книга, в която пишело къде се крие щастието на всеки човек. Принцът се зачудил дали да му повярва, но си помислил: “Щом е възможно принц да е нещастен и недоволен от живота си, всичко е възможно!”

- Води ме при майка си! - казал той и бързо се приготвил за път. Вървели през гората цяла нощ, без път и пътека, а на сутринта стигнали до поляна с дървена къща. Момъкът почукал на вратата, тя се отворила и той се озовал в спретната стаичка с огнище, пред което седяла дребна старица.

- Добро утро, бабо! - поклонил се той.

- Добре си дошъл! Сигурно идваш по важни дела, тук не стъпва често човешки крак.

Принцът ѝ разказал своята история, а бабата му заразправяла:

- В центъра на земята има кръстопът – Кръстопътя на живота. В него се срещат четири пътища, които водят към четирите посоки на света. Книгата се намира в Западната земя, владенията на великанът Имам. Макар че в царството му има повече богатства, отколкото може човек да си представи, най-голямата ценност в него е Книгата. Великанът, обаче, не може да я отвори, защото кориците ѝ са заключени, а ключето виси като обеца на ухото на неговия брат, великанът Искам. Той владее Южната земя – земята на вечното веселие. Дори да отключат книгата, братята не могат да разтворят кориците ѝ, защото те са много тежки. Единственият, който е достатъчно силен за това, е брат им Мога, който живее в Северното царство на вечната зима. Дори да я отворят, Книгата ще им бъде безполезна, защото е написана на древен и тайнствен език, който те не могат да разчетат – на това е способен единствено брат им Знам. Той владее Източната земя – царството на книгите и разума. Най-голямата беда е, че братята великани са скарани жестоко – всеки един от тях е готов да погуби не само останалите свои братя, но и всеки човек, дръзнал да спомене дори имената им. Решат ли да се сдобрят, първото, което ще направят е да отворят Книгата. Дотогава, обаче никой, дори самите те, няма да знаят къде се крие щастието в този свят.

Принцът се отчаял и не знаел къде да се дене. Старицата му предложила да остане при нея, а на сутринта да реши какво да прави. Принцът спал цял ден и цяла нощ, а на сутринта синьото птиче го повело към Кръстопътя на живота. Вървели дълго и предълго, а щом стигнали Кръстопътя, принцът се усмихнал, защото знаел какво да направи.

На следващия ден той уверено тръгнал на изток. Вървял точно 11 дни и стигнал до владенията на Знам. Чудни земи били те! В тях царяла вечна есен, която озарявала дърветата и сградите в огнени цветове. Хората се движели бавно и безмълвно, градът тънел в призрачна тишина. Принцът се почувствал някак малък и тъжен, затова побързал да открие великанът Знам, който живеел в Библиотеката. Щом влязъл вътре, принцът ахнал – рафтовете с книги и свитъци се издигали от земята сякаш до небето и се простирали докъдето му стигал погледа.

- Кой си ти и какво те води насам, страннико? - силен глас прокънтял и извадил принца от опиянението. – Защо си дошъл в моите земи, щом познанието те смущава толкова силно?

Принцът се окопитил бързо и отговорил:

- Води ме възхищение и любопитство, господарю! Чух, че твоята земя е най-велика от всички: че в нея царуват мъдрост, по-дълбока от морето и знания, по-широки от небето! Сега като съм тук, виждам, че това, което съм чул е нищо, в сравнение с действителността.

- Сладки думи редиш, чужденецо! - отговорил великанът  - Но ми кажи откъде си ги чул?

- Не мога, защото ако ти кажа името на този, който ми разказа за теб, ти ще ме убиеш.

- Обещавам да не го правя – настоял Знам – само ми кажи кой ти е разправял тези хубави неща за мен моето царство!

След дълго увещаване принцът казал, че е чул хвалбите от северният великан Мога, докато е гостувал в неговите владения. Като чул това, Знам ужасно се разгневил, но си спомнил обещанието си и пуснал принца да си ходи. После потънал в размисъл.

През това време момъкът се върнал обратно на Кръстопътя на живота и поел по пътя на север. Вървял 11 дни и стигнал до земи, в които вилнеела люта зима – извивала се страшна виелица и ледени късчета се забивали в телата на хората. Въпреки това, всички вървели спокойно из града, а децата играели весело на улицата. Принцът бързал да открие великанът Мога, който в този момент премествал една планина, защото му било омръзнало да я гледа. Със сетни сили принцът стигнал до планината и припаднал от немощ и студ. Когато се съвзел бил в топла стая, а Великанът го попитал:

- Кой си ти и какво търсиш тук? Луд ли си да идваш на място, в което не можеш да оцелееш?

- Води ме възхищение и любопитство – отговорил младежа, когато се съвзел. – Чух, че твоите земи са най-възхитителните от всички, че тук живеят най-здравите и издържливи хора, с несломим нрав и непобедима сила. Но сега виждам, че това, което съм чул, е нищо пред реалността.

- Сладки думи ми говориш – казал великанът – откъде си ги научил?

Принцът отново не искал да отговори, защото се страхувал за живота си, но след като Мога обещал да не го наранява, той казал, че е чул хвалбите от западният владетел Имам. Отначало Мога ужасно се разгневил, но спазил обещанието си и пуснал принца да си отиде невредим. После станал мълчалив и замислен.

През това време момъкът се върнал на Кръстопътя на живота и тръгнал по западния път. Вървял 11 дни и стигнал до чуден град – пъстра пролет го красяла и в него всичко – от къщите до цветята - било отрупано със скъпоценни камъни, злато и сребро. Очите на принца го заболели от блясъка и ярките цветове. Скоро той открил двореца на владетеля, но блясъкът му бил толкова силен, че принцът трябвало да затвори очи. Великанът Имам го видял и накарал да го доведат при него.

- Какво те води насам, чужденецо? Защо рискуваш да ослепееш от блясъка на моите богатства?

- Води ме възхищение и любопитство – отговорил принцът. – Чух, че твоите земи са най-възхитителните, че те са по-богати от всички останали взети заедно, че са по-блестящи от слънцето и по-пъстри от пролетта. Сега, виждам, че това, което съм чул е нищо в сравнение с истината.

  - Хубаво ми говориш – казал Имам – кой те е научил?

  Принцът отново поискал уверение, че няма да загуби живота си, ако отговори на този въпрос и казал, че е чул думите от южния великан Искам.  Разбира се, Имам се ядосал, но пуснал принца да си ходи и потънал в размисъл.

През това време момъкът се върнал на Кръстопътя на живота и поел на юг. След 11 дни стигнал до странни земи – отвсякъде звучали песни и музика. Хората танцували и се смеели. Никой не работел, но защо ли им трябвало –  в земята на вечното лято хората просто се пресягали към отрупаните дървета и градини и откъсвали каквото им се прииска. Принцът открил великанът на най-шумното празненство, с най-богатите трапези и най-дивите веселби. Най-необуздано от всички празнувал великанът Искам. Той забелязал смутения принц и весело му подвикнал:

- Кой си ти и защо си дошъл, след като се срамуваш дори да наблюдаваш нашите забавления?

- Напротив – поклонил се принца – идвам тук с любопитство и възхищение. Чух, че твоите земи са най-изумителни от всички – че тук бушуват страсти, по-диви от природните стихии, че отеква смях, по-силен от всяка болка, че тук може да се срещне любов, по-силна от смъртта...

- Сладко ми е да те слушам, чужденецо, но ми кажи кой те е научил на тези думи?

След като се убедил, че няма да изгуби живота си, принцът излъгал, че е чул хвалбите от източния владетел Знам. Великанът Искам се намръщил, но пуснал момъка да си ходи, а той самия, за пръв път в живота си, се оттеглил от празненството и се усамотил в своите покои.

През това време принцът се върнал на Кръстопътя на живота, намерил скришно място  и зачакал. Не след дълго се разнесъл грохот и се видели четири облака прах – от четирите посоки на света идвали великаните. Щом наближили Кръстопътя на живота, всеки един от тях забелязал братята си, загледали се объркано, без да смеят да продумат. Пръв заговорил южният великан Искам:

- Няма какво да стърчим с отворени уста. Ясно е, че сме тръгнали един към друг. Щом вече се срещнахме, по-добре да си кажем това, което имаме за казване. Преди сто века, когато се скарахме, вие ме нарекохте безотговорен и повърхностен, защото живея в безкрайни веселби и празници. Но къде е моята вина? Никого не съм насилвал да живее като мен, никому не съм навредил, затова мисля, че имам право да живея така, както ми харесва!

След него заговорил западният великан Имам:

- Прости ни, братко! Ние ти завиждахме на безгрижния смях и невинната обич към живота. И вместо да те помолим да ни научиш, ние се отрекохме от теб. Но и аз имам какво да ви кажа. Преди сто века, когато се скарахме, вие ме нарекохте алчен и себичен, защото това, което ме радва и на което никога няма да се наситя, са богатствата и скъпоценностите. Но каква е моята вина? Красотата и блясъкът ме правят щастлив. От никого не съм откраднал, никому не съм отказал помощ. Затова мисля, че заслужавам да живея така, както ми харесва!

Тогава заговорил северният великан Мога:

- Прости ни, братко! Ние завиждахме на твоята страст да се бориш за това, което желаеш и да пазиш онова, което си достигнал. Но вместо да те помолим да ни научиш, ние се отрекохме от теб. Само че аз имам и друго да ви кажа. Преди сто века, когато се скарахме, вие ме нарекохте глупав и простодушен, защото мускулите и силата ми са единственото нещо, което имам и използвам. Но каква е моята вина? В суровия свят, в който живея това е шанса ми да оцелея, боря се всеки ден и излизам по-силен от всяка битка. Никому не преча и никого не съм наранил, затова мисля, че имам право да живея така, както ми харесва!

Едва сега се решил да заговори източният великан Знам:

- Заслужаваш да те помолим за прошка, братко, защото ние ти завиждахме за силата да оцеляваш и да не се предаваш. Вместо да се научим от теб, ние ти се подиграхме. Но вие направихте същото и с мен. Преди сто века, когато се скарахме, ме нарекохте скучен и празнодумен, защото прекарвах дните си потънал в учение и размисъл, а когато говорех, говорех така, че не ме разбирахте. Но каква е моята вина? Намирам радост и утеха само в мъдростта. И след като не я използвам, за да вредя и преча на никого, мисля, че имам право да изживея живота си така, както ми харесва!

- Прости ни, – казал южният великан – но как да не ти завиждаме за ума и знанията, след като никой от нас няма упоритостта да ги постигне? И понеже е трудно да признаем нечие превъзходство, ние предпочитаме да го превърнем в недостатък и да му се подиграем.

Така великаните се разговорили, простили си обидите и се сдобрили. В знак на своето ново приятелство западният великан носел Книгата на щастието, а южният – ключа за нея. Станало им чудно обаче как така в един момент всички поели към Кръстопътя на живота. Тогава великаните разказали един на друг за чужденеца, който ги навестил. Разбрали, че са били измамени и първо се ядосали, но после се засмели. “Хитрец е този младеж – рекли си те – за сто дни той направи това, което ние не намерихме смелост да направим за сто века: да се сдобрим! Жалко, че го няма сега тук да го попитаме какво иска в замяна на своята добрина!”

Принцът само това и чакал. Той излязъл от своето скривалище и се изправил пред великаните:

- Сдобрих ви, защото бях сигурен, че страдате един за друг. Трудно виждаме обичта в сърцата си, когато сме заслепени от гордост. Затова укротих гордостта ви, отивайки най-напред при този, който най-бавно щеше да се пречупи, а последен оставих онзи, който най-лесно щеше да прости.

Братята го слушали с интерес и почуда. След това дълго го разпитвали за живота и дома му, той пък нямал търпение да узнае за техните постижения и приключения. Петимата си разказвали истории край огъня цяла нощ, а на сутринта се сбогували сърдечно и всеки поел към дома си.

Принцът така и не поискал да отворят скъпоценната Книга – след всичките си приключения той разбрал къде се крие щастието му. А Книгата си стои там и до днес – на Кръстопътя на живота, на който всеки може да потърси своето собствено щастие.