Съвременни любовни романи

ПОТАЙНИКЪТ - ВЕЧЕРНИК - Йордан Калайков

Като подремна добре през дългия горещ ден, потайникът вечерник изпълзя от влажното си леговище в корубата на стария бряст, шавна в отъналите в гъст листак вършини на дърветата и сякаш им пошушна нещо. После яхна дузина черни прилепи и подкара крилатата им колесница из нощното си царство. След него, зад булото на трепкащата мараня, се подаде извития рог на жълтата месечина. Той прободе помътнялото небе с острия си връх х и от него навред се посипа сребро. Щом видя това вечерникът духна леко като вълшебник и стана чудо - в небесната бездна окачени на рой блещукащи звезди се залюляха безброй звънчета и огласиха с бистрите си гласчета земята. Изведнъж тя заискри приглушено, нагиздена и укротена.

Денят бе отминал бавно, като влачеше след себе си на талази вятър, зной и пороен дъжд. Когато най-после се спусна здрачът и разбудения вечерник зашета в мокрия клонак, ромонът на реката секна и тя притихна унесена. Като приспа реката той я погали още веднъж, провря се през гъсталака и изви над речния вир. В зеления сумрак на хладните подмоли, под похлупака на корубестите върби, бяха плъзнали бързи сенки. Долу в бързея, над тинестото дъно, което тлееше посребрено, бяха кротнали няколко мрени с издължени вретеновидни тела, още улисани от нощния лов. Застинали с трептящи перки, рибите помръдваха отвреме - навреме, но след миг пак заставаха неподвижно в бързата вода, обърнати с главата срещу течението. Невидимата колесница на вечерника се спусна над тях и съсече мрака със ципестите крила на прилепите. Сякаш кохорта от призраци с черни пелерини докосна смълчаната река. Стресната водата се пробуди и по нея пробягаха тръпки. Рибите се стрелнаха като сребърни стрели и изчезнаха. Вечерникът скочи от крилатата си колесница и побягна с тихи стъпки към избуялата трева на неокосената ливада. Там се скри и спотаен зачака. Не слез дълго тревата зашумя под нечии бързи нозе. Това са плашливите яребици. Те спряха неподвижно, усетили да ги облъхва хладния повей на вечерника. Завъртяха любопитно главите си на протегнатите шии, дълго се вглеждаха, но не можаха да видят палавника вечерник. После пак дружно побягнаха нанякъде, подгонени от сенките на прилепите. Накрая литнаха ниско в бръснещ полет. Телата им бръмнаха като изстреляни в залп крилати снаряди. Не след дълго тупват като обрулени и всичко пак утихва. Успокоен, потайникът - вечерник пришпорва невидимата си колесница и се прехвърля отсреща - на другия бряг на реката. Там се белее и пропуква от насъбраната през деня жега, варосан зид. Това е заслонът на косачите. Отпред, под клонестия орех, е дългата им маса скована от груби дъски. На нея, по пладне, под дебелата сянка, мъжете обядват. Вечер, окачен отпред, мъждука фенер. Вечерникът присяда кротко върху влажните керемиди на хлътналия покрив. От преминалия ръмеж те тлеят в червено, като нови - измити и чисти, сякаш току що наредени. Зад заслона, оплетена в дълго въже тревожно промучава крава и поглежда към покрива с тъжни очи. Косачите са я вързали да пасе през късата лунна нощ, но тя е усетила невидимия пришълец и много и се иска той да остане по - дълго, за да не е сама.

Изведнъж, избуялата трева в горния край на ливадата пак се раздвижва и Вечерникът уплашен притихва. Някой се провира. Чува се странно потракване и после сякаш някой пъшка изморен. Прилепите и те свиват криле и бързо увисват с главите надолу по клоните на ореха, вцепенени, напрегнато заслушани. Най - после Вечерникът слиза от покрива на заслона и запълзява дебнешком към горния край на ливадата. След малко прилепите го чуват да въздъхва успокоен и литват вкупом към него. Там, сред жилавите треви е заседнала в камънака голяма шарена костенурка. Дращи напразно с люспести крака дано се освободи, пъшка от усилието, а корубата и потраква равно о камъка.

На изток просветлява и това е знак, че скоро ще се появят вестоносците на новия ден. Наблизо подтичва окъснял пъдпъдък и бодрият му отсечен вик пронизва разлюляната тишина. Сребърният рог на месечината сякаш това и чака - разтопен засиява и от него плисват, в резедавия здрач, безброй лумнали огънчета. Това са светулки. Бродят понесли своите фенерчета и подканят щурците да подхванат гръмките си песни. Влудени от бликналата светлина, жабите наизскачват от подмолите и квакането им еква оглушително над още сънената ливада. Месечината все повече бледнее и се снишава, а от някъде неусетно започва да извира тънък хлад. Той оплита с невидими нишки влагата, стели се ниско и подкарва пред себе си лека мъглица. Тя дими и приижда към потайникът Вечерник. Той поглежда тревожно към зорницата, яхва бързо крилатата си колесница и се понася към влажното леговище в корубата на стария бряст. Отново се задава денят - горещ и дълъг, повлякъл след себе си вятър, зной и пороен дъжд, докато отново се спусне здрачът и пак удари часът на потайникът вечерник.