Съвременни любовни романи

ХУДОЖНИК И МОМИЧЕ - Йордан Калайков

Художникът вдигна молива от листа и каза замислен на момичето:

– Подарявам ти тази рисунка. Все едно, че съм ти написал писмо. Ти ще го прочетеш, но след време отново ще го отвориш. И всеки път ще откриваш по нещо ново. Уж познато и в същото време - не съвсем.

– Защо мислиш така ? Все пак това е само една рисунка.

– Но не като другите …Погледни! Тук има едно дърво разлюляно от вечерника. Той шета из него и сякаш го подкарва нанякъде. Дървото живее, шуми, движи се. Под него е кротнала стара къща. Съградили са я хората много отдавна и тя пази тяхната топлина. Една светлинка се процежда под стряхата, а вятърът свири в мъхясалите керемиди, рони излинелия зид, тавана хлътнал - скрибуца тъжно. И къщата живее заедно с дървото, мълчаливо. Те са като старци, които няма вече какво да си кажат. Над тях чезнат в далечината хребети, а отгоре са поспрели небесните светила. Ето тук са слънцето и луната. Озаряват с мека светлина земята, сякаш бдят над нея. Разжарено и бездънно небето тлее. Ето тук то изтича в буен поток към земята, а самата тя се устремява към него и всичко се слива в едно цяло, обвързано и раздвижено. Никой не може да ги спре, нищо не може да се разруши или отнеме, защото ще рухне цялата вселена….

– Как така ? - промълви момичето.

Художникът продължи с озарено лице - винаги когато гледаш плетеница от неуловими линии, които утоляват жаждата на слънцето или тръпката на вечерния здрач, нещо ще се обръща в гърдите ти, а в душата ти ще проблясва тиха радост. В този миг непременно ще идвам и аз…Защо се натъжи?

– Виж, над нас кацна птица - каза като на себе си момичето. - Колко е пъстра.

– Това е сврака. Със синьо - черно наметало и бял нагръдник. Неспокойна е. Опашката и се повдига осечено нагоре - надолу, сякаш размахва секира. Свраката долетя, защото сме тук сами с рисунката. Наоколо само дървета и тишина. Тя е любопитна. Много и се иска да разбере кои сме и какво правим наведени над белия лист хартия.

– Нима разбираш птиците ?

– Не! Не бих казал, но знам, че винаги от сега нататък, когато долети някоя сврака при теб, наблизо ще бъда и аз. Това е така, защото птицата на клона е като линията на рисунката - поражда мисъл, която задвижва ръката с молива …Когато съгледаш сврака, тя ще отключва рой представи за дървета, тишина, за рисунката и мен.

– Трудно ми е да го разбера.

– Не толкова. Помисли само - рисуваш едно, а с него внушаваш друго. Нужни са само чувство и фантазия.

– Знам само, че като гледам тази рисунка и като те слушам ми е добре. - отвърна тихо момичето.

– Вземи тази клонка със сух дъбов лист. Когато си отидеш, сложи я в старо глинено гърне и отново ще стане магията.

– Каква магия ?

– Ще си стоиш в къщи , а когато случайно погледнеш към клонката, чудото ще те споходи. Най- напред ще зажужи рояк от спомени, понесени от крилата на омагьосани птици. Сред тях непременно ще съгледаш сврака. Нещо ще те парне и със затаен дъх ще побързаш да извадиш рисунката, която сега ти подарих. Същата тази с дървото и къщата, небето и земята, луната и слънцето, които стоят неподвижни над покрива и искрят. Неусетно ще зашета вечерникът. После ще се появя и аз - забързан към теб…

– Има ли птица, която обичаш много ?

Ръката на художника се плъзна по листа и моливът мигом очерта закривен клюн сред кръгла глава. После се появиха двете втренчени очи.

– Кукумявка ? Но тя е тъй грозна и креслива. Долита всяка вечер на отсрещния покрив. Плаши ме.

– Постоянна е в навиците си и е мъдра. Отсега нататък няма да те стряска. Аз вече я омагьосах на този лист хартия и всеки път, когато долети, заедно с нея ще идвам и аз през отворения прозорец…

– Стига, моля те! Страх ме е! - Момичето закри очите си с длани.

-Всичко е тъй хубаво, не се страхувай! В просъница ще чуеш кукумявката и тутакси ще погледнеш към старото глинено гърне с дъбовата клонка. А после, после някъде високо над покрива ще чуеш вечерника в клоните на липите и непременно ще съгледаш долетяла отнейде сврака с черно наметало и бял нагръдник. Нещо ще се преобърне в душата ти и едвам ще дочакаш утрото, за да погледнеш рисунката.

– Наистина е хубаво. Вече не ме е страх. - Отвърна момичето, а очите му излъчваха мека светлина.

Художникът го погали по косите и не отговори. Дълбоко в сърцето му се раждаше нова рисунка - приказка.