Съвременни любовни романи

Зелени орехи - Габриел Стойчев

 

Алекс и Надя стояха под ореха и не правеха нищо. Гостуваха на баба си вече два месеца и всякакви игри им бяха омръзнали. Алекс вдигна глава и погледна зелените орехи, които бяха отрупали клоните на огромното дърво. Игриво пламъче блесна в очите му.

– Виждала ли си как баба брули орехи?

Без да дочака отговор, той взе една пръчка и удари клона над себе си. Нищо не се случи. Удари го отново. Надето го наблюдаваше, седнала на малка трикрака табуретка. Звънливият й смях го ядоса и следващият му удар беше по-силен от предишните. Въпреки това от клоните не падна нито едно орехче. Момчето захвърли пръчката, засили се и ритна ствола на дървото. Пак нищо.

Алекс тръгна из градината, за да намери вуйчо си Боян. Надя се затича след него. Откриха го край лозето. Още преди Алекс да е отворил уста, момиченцето го изпревари:

– Тате, Алекс искаше да обрули орехите, но не успя. Защо?

– Защото не им е сега времето. Просто трябва да почакаме и когато узреят, те сами ще започнат да падат.

– Но аз искам сега – отвърна Алекс.

– Бог ни преподава уроци чрез най-обикновени неща и сега ти трябва да се научиш на търпение. Едмънд Бърк – един мъдър човек, живял много отдавна – казва: „С търпение ще постигнем много повече, отколкото със сила.“

– Предпочитам да използвам сила. Изобщо не е лесно да чакаш – призна си момчето.

– Кой е казал, че е лесно? Но дори и труден, този урок е много ценен.

– Аз не искам да ми е трудно.

– Всичко е трудно, преди да стане лесно. И на търпение може да се научиш.

– Както когато падах на леда, докато се науча да се пързалям ли, тате? – намеси се Надето.

– Точно така. А сега кой ще ми помогне да изберем най-сочните гроздове и да ги откъснем за десерт след вечеря?

Надето се втурна към баща си, а Алекс тръгна обратно към дървото.

„Нямам нужда от този урок“ – помисли си той. Не му се ядяха орехи, но беше засегната честта му. Спря се пред своя противник и го огледа. „Този, който е достатъчно изобретателен, не се нуждае от никакво търпение“ – продължи да разсъждава Алекс и сложи малката трикрака табуретка върху масата. Качи се върху нея и оттам се хвана за най-ниския клон. Като опря краката си в ствола, успя да се изтласка нагоре. След това посегна към един по-висок клон и седна на него. От това място можеше да събере колкото си искаше орехи. Посегна и откъсна един. После още един. Скоро джобовете му бяха пълни със зелени орехи. Понечи да слезе, но видя още един орех на върха на клона. Изглеждаше по-голям от останалите и му се прииска да го вземе. Приплъзна се към него, наведе се, протегна ръка и пръстите му вече почти го докосваха. Но тогава се чу силен трясък и Алекс се озова на земята. Клонът, на който седеше, лежеше откършен до него.

Боян и Надя веднага дотичаха.

– Добре ли си, Алекс? – попита вуйчо му.

– Да.

– Боли ли те някъде? – приближи се и Надя.

Алекс се изправи.

– Малко, но пък набрах орехи.

Момчето преглътна болката и им показа пълните си джобове.

– Слава на Бога, че не е нищо сериозно. Давай, счупи един сега – подкани го вуйчо му.

Силна миризма на йод се разнесе из въздуха, когато момчето счупи един орех. Докато отделяше зелената обвивка, пръстите му пожълтяха. Най-накрая лапна ядката, но веднага я изплю.

– Горчи!

– Да, защото орехът не е узрял. Така се случва с много неща в живота ни. Често молим Бога за нещо, а не сме готови за него. И когато го получим, оставаме с изцапани ръце, с горчив вкус в устата, а понякога – и натъртени.

– Разбрах – каза Алекс засрамен.

– Хайде, елате! Някъде на тавана трябва да са запасите на баба ви от миналогодишните орехи.

Тримата влязоха в къщата.

Алекс научи урок, който скоро нямаше да забрави.