Съвременни любовни романи

ЧЕРЕН КОЖУХ - Борис Борисов

- Зайо-байо, чух, че купил си кожухче с лъскав черен цвят - по поръчка правено и с колет доставено. Вярно ли е, брат?

- Вярно – Зайко рече. - Искам отдалече всеки да ме вижда и да ми завижда.

Тръгна весел Зайо, целият сияе. А край него всички – ежчета, сърнички, мишки и мечета, косета, врабчета и какви ли не – сто на брой поне, тичат в надпревара, гледат и не вярват. Всеки вика: ”Ух, че хубаво кожухче!”

Зайо важен крачи – с чер кожух е, значи!  

Чак в дъбрава глуха зверовете чуха за кожуха чуден. Вълчо се събуди и присви очета:

- Моля, повторете, нещо не дочух. Зайо с чер кожух? Тръгвам да го видя, да не го обидя моя стар познат. Пък и... чувствам глад.

Зайо, щом го зърна, мигом се обърна. И затича Зайо, както той си знае. Тича, дъх му секна, тича, па приклекна, скри се в храсталака и със страх зачака.

- Май ще ми избяга този симпатяга както всеки път – мисли си Вълкът. – Де е Зайо, де е? Що ли там чернее?...

По кожуха черен Вълчо го намери. Лошо стана, тюх? Черният кожух зайчето издаде – що за изненада?

Но какво да сториш, тичай все нагоре, тичай към върха, да ти спре дъхът. Зайко се огледа – само косът беден от дъба го вижда, но не му завижда.

Горе сняг белее. Ей го на къде е. Може в тоя сняг да избяга пак Зайко късметлия – снежко ще закрие всякаква следа.

Ала виж - беда, мъка дългоуха: черен е кожухът и Вълкът го види. Ето иде, иде, ще го сграбчи върло...

Зайко мигом хвърли черния кожух, жално каза „ух”, нещо си пресметна, през глава се метна, после „зиг” и „заг”...

Гледай само сняг, само вятър духа и дере кожуха с лъскав черен цвят – по поръчка правен и с колет доставен...

Е, това е, брат.