Съвременни любовни романи

МЪКАТА НА МАЙСТОР ВЪЛЧАН - Геолина Стефанова

Имало една иглолистна гора, високо горе под заснежените върхове на непристъпна планина. Наричали я Гората на тайните. В гъстите сенки на сребърните ѝ смърчове цъфтели румянките - цветята, които говорят. Те спели 3 дълги сезона - лято, есен и зима. Събуждали се само напролет, в месеца на капризната Баба Марта, за да заспят отново през юни. На всеки първи март разлиствали 3 дълги синьо-зелени листа и в средата им се разтваряли 5 дребни цветчета. Всяко от тях знаело по една тайна - за живота, за смъртта, за любовта, за омразата и за старостта. Когато братята пролетни ветрове се гонели сред високите треви и подръпвали фините им листа, цветчетата ги замеряли с думи. Всяка дума рисувала тайна и блестяла в собствен цвят. Сините думи казвали, че животът е море - бурно и опасно, карминените - че любовта е цвете, но с бодли, а белите - че смъртта е дълга, безкрайна зима. Черните вещаели разруха и скръб. Ветровете подхващали думите, издигали ги високо горе в небето и там ги изпридали и преплитали в магична пъстра дъга.

 Един ден по дъгата слязла чудна хубавица – това била Милица - Дъщерята на пролетния дъжд. Меки и уханни били дългите ѝ аквамаринови коси, като цитрини святкали под гъстите ресници очите, стройно и леко било нежното ѝ тяло. Тя носела със себе си светлото усещане за радост и обещание за щастие.

 Първият, който я срещнал, бил Майстор Вълчан, снажен левент, преселил се в Гората на тайните от далечно, разрушено от изпепелил всичко злобен пожар, село. Той живеел в хралупата на вековен, ударен от гръм смърч, в която си бил издълбал уютен дом. Наричали го Майстор Вълчан, защото бил изкусен дърводелец и скулптор и от сухи клони, корени и от падналите скали и отронени камъни извайвал чудни фигури на животни и цветя. В близката до неговия смърч малка, слънчева полупещера с няколко сухи залички и плитко езерце било ателието му.

 Влюбили се от пръв поглед младите, сърцата им затупкали в един ритъм, пръстите сами се преплели и отвел Вълчан Милица в своята хралупа. И заживели заедно, слепи и глухи за околния свят и за шепота на румянките, които казвали, че щастието е кратковременно, че Злото бързо кълни и избуява и че който върви със затворени очи рано или късно се спъва.

 В един хладен априлски ден Майстор Вълчан се бил затворил в своето ателие, за да извае от розов мрамор красиво каменно цвете-масичка за своята любима, а Дъщерята на Дъжда беряла диви маргаритки под плачещите иви край Реката, която никога не спи.  Тогава до нея се спряла прегърбена стара бабичка, която носела за продан различни неща.  Тя изглеждала мила и добричка, но всъщност била злобна, грозна вещица, чиято любов Майстор Вълчан бил отхвърлил в миналото и тя се била заклела, че жестоко ще му отмъсти. Днес била решила да отнеме най-милото му – хубавицата, на чието място не могла да бъде.

- Добра среща, хубавице – заговорила вещицата с треперлив глас нищо не подозиращата Милица – красива си като маргаритките, които береш. Имаш ли си любим на когото да ги подариш? Обича ли те той толкова, колкото заслужаваш?

- Добра среща, бабичко. Имам си любим и много се обичаме с него.

- Ех, момиче, нетрайна е любовта на мъжете, започнем ли да остаряваме и да погрозняваме, бързо ни разлюбват и се оглеждат за други млади хубавици.

- Моят Вълчан не е от тия, бабичко. Той ще ме обича всякаква и докато Смъртта ни раздели.

„Да, докато Смъртта ви раздели. Дори не подозираш, глупачице, колко близо е това време!“ – подсмихнала се наум злобната гадина, а на глас казала:

- Наивничка си ми ти. Всички мъже са от един корен. Като пух от глухарче е тяхната любов, духне ли по-силно вятърът и се разпилява и отлита. Но, има лек и за това твоят Вълчан да не те разлюби никога. Аз съм знахарка и мога да правя отвари за любов, за вечна младост и красота, за неумиращо щастие. Късметлийка си ми ти. Ето, останало ми е тук едно шишенце с най-силната отвара – три капки от нея да отпиеш и това, в което вярваш, ще си е вечно твое. Любовта ти ще е вечна, любимият ти никога няма да те остави, вечно млада и красива ще останеш. Давам ти я, вземи я!

- Не ми трябват отвари, бабичко. Благодаря ти. Не вярвам, че Вълчан ще ме остави и разлюби.

- Вземи я, момиче. Нищо не ти коства да я пробваш. Евтино ще ти я дам. Само за красивата ти кърпа, с която си завързала косите си.

 Полъгала се Милица, а и за да не обиди бабата, приела кристалното шишенце с мътна течност и дала кърпата си. А в шишенцето нямало никаква отвара за красота и обич, а силна отрова от татул.

 Капнала вещицата три капки върху устните на Дъщерята на дъжда и Смъртта долетяла с черни гарванови криле и я покосила с острата си коса.

Паднала красивата жена на майстор Вълчан сред маргаритките и там останала. А бабичката мигом се преобразила на кльощава грозна вещица и отлетяла на метлата си надалече със злобен кикот: „На ти, Вълчане,  хубавица!  Нали аз не бях достойна за любовта ти. Радвай ѝ се сега!“

 Денят бързо превалил, като притъмняло и Милица не се прибрала, тръгнал Майстор Вълчан да търси любимата си. Знаел колко обича тя да бере маргаритки край реката. И там я намерил, във високата росна трева, бездиханна, красива и студена, със затворени очи. Опитал се да вдъхне живот в бледите ѝ устни, да накара любимото сърце отново да затупти, но всичко било напразно. Плакал и се молил на затвореното, тъмно небе и всичко видимо и невидимо да му помогнат и да върнат радостта му, да съживят нежната му обич, но никой не откликнал и Милица си останала мъртва, отпусната в прегръдките му.

 Отнесъл я Вълчан в ателието си – пещера и я положил край езерцето. Красива била Милица, макар и мъртва – нежна и бяла като маргаритка. Цяла нощ останал майсторът до любимата си, сълзите му пресъхнали, душата му се свила като бездомно кученце и само тихичко проскимтявала в него, вярата и надеждата се стопили като дим.

На сутринта отишъл Вълчан до румянките да ги пита защо и кой му  отнел любимата, нали те знаели всички тайни. Знаели, но не винаги казвали.

Посърнало и прашно му се видяло зеленото растение.

Цветчето, което говорело за смъртта му изпратило бели думи - „Никой не може да избяга от Господарката. Има свят тук, но и от другата страна. Там Милица ще те чака и ще се срещнете отново.“

Цветчето, което знаело тайните на любовта го загърнало в розовата прегръдка на думите си - „ Остави тялото на своята любима да спи вечния си сън под голямата ива край реката. Там ще порасне крехка трепетлика и когато задухат ветровете, Милица ще ти пее с нежните й листенца и ще те прегръща с листопада. Любовта не умира. Тя е вечна.“

А цветчето на старостта му прошепнало със сивите си думи - „ Ще остарееш и побелееш Майсторе Вълчане, много красота ще създадат ръцете ти, много добро ще направиш и когато ти дойде времето, душата ти ще отлети при душата на Милица. Там отвъд реката, където няма време, старост и скръб, там като големи цветни пеперуди ще се реят душите ви и щастието ви ще е вечно.“

 Послушал Майстор Вълчан румянките, от тънък планински кристал направил сияен, прозрачен ковчег на любимата си, гравирал по него цветя, пеперуди и думи на любов, после го дал на голямата ива край реката.  И наистина, не минало много време и там, където бил заровен ковчегът,  поникнала нежна трепетлика. Растяла и пеели листенцата ѝ с гласа на Дъщерята на дъжда, трепкали и танцували, а когато наесен падали, кротко и милно галели привеждащите се под бремето на Времето плещи на Вълчан. И една нощ душата напуснала тялото му и отлетяла на другия бряг на реката, там където се срещат душите. Верни били думите на румянките, дочакала го неговата Милица, намерил си я. И литнали големите пъстри пеперуди, волни и щастливи, за да не се разделят никога повече. Защото истинската любов не умира и нищо не може да я погуби.