Съвременни любовни романи

Аджерина поляна - Иван Янакиев

Отдавна, преди много, много години, в село Караманци станала случка, която и до днес хората разказват вечер пред огнището. Било зряла пролет. Май месец тъкмо бил пукнал. Навред животът разцъфтявал. Хората се радвали, защото най-накрая тежката зима си била отишла.

            Селяните от Караманци имали обичай. Всяка година на първата неделя от май месец те се събирали на голямата поляна до Орлова скала и провеждали мъжки борби. Момците от селото, а и от съседните нему, отивали там, за да премерят сили. Възрастните правели курбан за здраве, а победителят се окичвал с коч на врата. Обичаят бил толкова стар, че никой не си спомнял кога бил започнал.
            И тази година хората спазили традицията. Щом дошъл уреченият ден, те се събрали на широката поляна. Стекли се безброй юнаци от околията – кой от кой по-гиздав и по-напет. Младите моми се оттеглили от едната страна, за да гледат мъжете, а възрастните седнали от другата, обсъждайки кърската работа. Помежду им пехливаните се готвели за борбата.
            Точно по обяд, когато Слънцето висяло високо в небето и двубоите щели да започнат, от далечния край на поляната се задала черна дружина. Селяните вперили погледи към тях и скоро най-зорките успели да различат Юсуф ага, а редом с него – двайсетина човека аскер. Сърцата на присъстващите се свили. Агата винаги носел злини със себе си.
            Минута по-късно турчинът и неговите хора се спрели пред множеството. Коджа Юсуф скочил от седлото на коня си и се провикнал:
            - Какво става тук? Защо сте се събрали?
            - Празник имаме, ефенди. Всяка година идваме тук по това време – отвърнал глас от тълпата.
            - Празнувате значи, добре си живеете. Малко ви е джизието. Само сто акчета от хане. Щом чак събор правите, още може да ви се вдигне данъка! – навъсено отсякъл беят.
            - Недей така, Юсуф ага – опитал се да го омилостиви друг от хората. – Бедни селяни сме ние. Едвам кретаме със сто акчета данък.
            - А, мен не можете да ме излъжете! Добре сте, много сте добре. Толкова народ сте се събрали, курбан варите – доста са ви париците.
            - Не е така, ефенди. Борби правим за здраве и берекет.
            Щом Юсуф ага чул за борби, погледът му се навъсил. Сам той бил известен пехливан. Неведнъж бил участвал в различни надпревари. Преди година дори бил станал баш пехливан на Къркпънарските игри в Едирне. Цялата околия знаела легендите за неговите сили и умения. Хората разправяли, че тоягата му тежала дванайсет оки, кожухът му – трийсет, а с ръцете си можел да огъне подкова.
            - Я, кажете какви борби ще правите?
            - Български борби – отвърнали селяните.
            - Какви са тия български борби?
            - Борим се, но без елей и без киспети. Малко по-различно е от вашия гюреш.
            - Бре, така не съм играл – възкликнал агата. – Чуйте какво ще ви кажа – аз ще се боря с вас. Ако някой успее да ме надвие – няма да вдигам данъците. Но спечеля ли – сто и двайсет акчета годишно ще ми плащате!
            Хората се разшумели. Разшумял се и аскерът. Българите се притеснили. Агата бил известен пехливан. А още двайсет акчета годишно щели да бъдат непосилни за повечето къщи. В същото време турците се развеселили. Те познавали отлично своя предводител, били го виждали да се бори много пъти. Аджамиите тук нямали как да му се противопоставят.
            Без повече приказки всички се скупчили в центъра на голямата поляна. Там селяните оградили с камъни едно отъпкано място. Вътре влязъл Коджа Юсуф и един момък от Петелово. Двамата скочили един срещу друг и се вкопчили в люта битка. Мъжете напрегнали мишци, запъшкали тежко, под краката им се вдигнали облаци прах. Борели се минута, борели се две, но накрая агата вдигнал момъка и го трътнал на земята. Тъжен стон се разнесъл наоколо. Момчето паднало тежко и не успяло да стане. Наложило се няколко човека да го вдигнат и изнесат.
            Агата изгледал свирепо множеството и се провикнал:
            - Кой друг иска да защити честта на българите?
            Веднага в кръга влязъл мъж село Колец. Пехливаните отново се вкопчили в тежка битка. Този път агата успял да хвърли човека след по-малко от минута. Загубилият се проснал на земята и също се наложило да го изнесат. Тази сцена се повторила още много пъти до вечерта. Агата изглеждал, сякаш бил обладан от зъл дух. Той не сещал ни страх, ни умора. Колкото повече се борел, толкова по черни ставали очите му.
            По заник вече всички селяни били отчаяни. Повечето мъже били победени, а тези, които все още не се били борили, нямали кураж да се пробват. Коджа Юсуф усетил слабостта на своите противници и веднага се провикнал:
            - Толкова ли можете? Няма ли още някой, който да премери сили с мен?
            Гробна тишина се спуснала над поляната. Никой не смеел да гъкне. Изведнъж над множеството прогърмял силен глас:
            - Аз ще се боря!
            Всички се обърнали, за да видят кой бил смелчакът. Оказал се Георги от последната къща на селото. Той се насочил към кръга, а хората му сторили път.
            - Как ти казват? – попитал агата.
            - Аз съм Георги – отвърнал момъкът.
            - Хайде, идвай да се борим – викнал Коджа Юсуф.
            Георги се спрял досами кръга. Бавно, без да бърза, той си изул навущата. После си махнал елека, а накрая и бялата риза. Останал гол до кръста. През това време една девойка, на име Ралица, запяла чудна песен. В нея се разказвало за Крали Марко и за неговите подвизи. Хората знаели думите и всеки припявал тихо на момичето. Селяните се опитвали да дадат своите сили на Георги чрез песента:
            - …да ми слезне Господ от небето
              и сос него на мегдан излазям,
              и сос него борба, че борим!

            Щом българинът влязъл в кръга, песента секнала. Двамата мъже се изправили очи в очи. Погледите им били твърди като камък. Без сигнал те тръгнали един срещу друг и се ударили гърди в гърди. Над цялата поляна се разнесъл силен тътен, все едно бил паднал гръм. Мъжете се вкопчили един в друг и започнали да се борят. Този път победата не се удала бързо на агата. Той опитал всичките си мурафети срещу българина, но без резултат. Селянинът бил силен, бърз и много хитър. Той успявал да избегне всяка клопка, която турчинът му залагал. Минали минута, две, минали десет. Навред се стъмнило. Хората запалили огньове. Въпреки тъмнината борбата не спирала нито за секунда. Агата и Георги се били хванали здраво. Околните пламъци се отразявали в потните им тела и ги карали да изглеждат магично. Всички присъстващи се прехласнали по борбата. А тя продължавала вече повече от час.
            Никой от двамата не отстъпвал. Всеки искал не просто да надвие другия, а да го удари тежко в земята и да го убие. Коджа Юсуф се напъвал с всички сили, за да смачка Георги. Българинът напрягал мишци, за да хвърли турчина. Това траяло цяла вечност. Най-накрая турчинът успял да стисне селянина, като с менгеме. Георги се опитал да се изплъзне, но този път не му излязъл късметът. Коджа ага вдигнал бавно своя противник, задържал го за секунда във въздуха и после с всичка сила го запратил към земята.
            Селските сърца замрели. Хората присвили очи в очакване на удара. Точно в този момент от нищото се появил вятър. Той подел Георги и го вдигнал над земята. Българинът разперил ръце, а под мишниците му се показали криле.
            - Кой си ти? – изревал агата.
            - Аз съм Георги, син на Иван Аджера̽. Това тук са моите села и моята поляна. Аз съм техен стопан и се грижа за тях. Никой не може да тормози моя народ с налози, без да мине през мен.
            Всички присъстващи ахнали. Никой не вярвал на очите си. Без да се лута и мае, Георги се спуснал към агата, сграбчил го за кръста и го трътнал тежко на земята. Ударът бил толкова силен, че дърветата наоколо се разтресли. Коджа Юсуф останал да лежи неподвижно. Като видели това, турците избягали начаса. Техният водач бил мъртъв.
            Селяните от Караманци и околията избухнали в силни викове. Всички се радвали, че Георги победил агата. Това означавало, че данъкът нямало да се вдига. Хората окачили вакъл коч на врата на своя герой, а мястото, на което се борили, нарекли Аджерина поляна.

 

 

 

̽Аджер – змей, дракон