Съвременни любовни романи

ДОНИЦЕТИ - Елена Влайкова

 

Когато видях моя приятел шопарът Дворжак да разказва своята история на костенурката Джоконда, веднага побързах да последвам неговия пример.

 

И така: аз съм най-красивото куче в нашето село! Истина е! Някой да е виждал овчарско куче със сини очи? Не, не е! Но аз съм точно такъв. Роден съм в град Русе - град с европейски традиции. Моите бивши стопани искали тяхната породиста кучка, моята майчица, непременно да роди кучета от сой*, с дълго родословно дърво. Кого ли не ѝ водили на гости! Единият кавалер изцапал леглото, на другия от муцуната му капели слюнки... Ужас! Кой би ги харесал? Много важно, че са породисти. Мама се впечатлила от един съседски младок - синеок, усмихнат, ухаещ прекрасно пес от породата хъски. Както се разхождали един ден, уж под надзора на стопаните си, по едно време изчезнали някъде.

След два месеца се родили пет прекрасни паленца, а най-прекрасното от тях, естествено, съм бил аз. Да, обаче онези четирите досущ приличали на мама - чистокръвни овчарки, а аз някаква нелепа издънка - ни хъски, ни овчарка. Братчетата ми продали в града, а мен подарили на художника бате Петър, който зарязал града и отишъл сам да живее на село, сред красота и тишина. Ходил бил и в Америка, но там не му харесало, защото хората били изкуствено усмихнати, храните - също изкуствени, много шумно и мръсно. „Пластмасови“ хора и безвкусни продукти за ядене. В България човеците може и да са бедни, болни, често намусени, но искрени. Плодовете, зеленчуците (които аз не обичам) почти всеки сам си ги отглежда вкъщи или на вилата и са чисти.

Нямал съм си даже име и батко ме кръстил на хората, които ме донесли - на чичо Дони и леля Цеци. Доницеци звучало смешно, затова го видоизменили на Доницети (така се казвал един италиански композитор), а аз съм с претенции и затова си харесвам името. За разлика от приятеля си шопара Дворжак, не обичам класическа музика. Обичам рап и понякога се опитвам да пея заедно с радиото, но кой знае защо, не се получава?! Опитах и да свиря на пиано - с лапи, с нос, дори се търкалях по гръб върху него! Никой не ме похвали. Може би защото „свирих“ на потрошено пиано детска играчка, което извадих от един панер, скрит под легло.

Единственият тъжен спомен ми е от по-миналата Коледа, когато в съседния двор се канеха да колят братовчеда на моя приятел Дворжак. Бях вързан наблизо до кочината и като се засуетиха около голямото прасе няколко яки мъже, аз едва не скъсах синджира да лая и негодувам! Тогава викнах на Дворжак да бяга, накъдето му видят очите. Добре че ме послуша!

Казвам на всички, да знаят - на село си е супер! По цял ден тичам наоколо, гоня диви зайци, пъдпъдъци изскачат от храстите пред носа ми. Ох, единственото, което ме плаши, са змиите през лятото и есента. Бягам и лая силно. Те пък били глухи, казаха по телевизията, ама аз, без да мисля, просто от страх си лая. Има едни огромни светлозелени, до синьо гущери. Толкова са глупави - стои пред тебе, гледа те с изцъклените си очища и нито мигва, нито се помества от пътя. Налага се аз, дето съм по-висше животно, да го заобикалям.

Веднъж, както бях вдигнал крак до едно дърво, сещате се защо, от хралупата му изскочи нещо жълто-кафяво, с дълга опашка, голямо колкото мен. Може би беше лисица, защото смърдеше ужасно. След секунди хукнах да я гоня. Гоних я дълго, дълго, та чак се позагубих малко в гората. Точно там се срещнахме с теб, мила моя приятелко Джоконда. Тогава ти, без да подозираш, със самото си присъствие ми помогна да се прибера в моя двор късно вечерта. Без теб щях да умра от страх - таралежи, диви котки, чакали, бухали, кукумявки. Ужас! Щом забележех, че ти си прибираш главата в черупката, аз се напъхвах в най-близкия храст и чаках опасността да премине. Оттогава не се хващам да гоня лисици, а с теб ни свързва приятелство.

Когато ми омръзнеше да обикалям махалата сам, вземах със себе си шопарчето Дворжак и ангорската котка Суерте. Тя тичаше заедно с нас и ни пазеше от змиите. Всъщност нея пък я беше страх да влиза в най-високите треви. Случеше ли се по грешка да влезе, после няма излизане - мяука едно страшно и тъжно, да ти дожалее чак. Ама като види, че няма кой да ѝ помогне, а ние сме отишли доста напред, да видиш как ни догонва! Когато се приберем от разходка, тя застава на слънце и започва да си прави тоалета. То скубане на клечки и тръни от дългите косми, то близане, ресане... Голяма кокона е, ама е и красавица. Май започвам да се влюбвам в нея.

Да, вярно било, че от любов се оглупява. Веднъж стигнах дотам, че ѝ занесох кокал, изровен от скритите ми резерви! Какъв позор, срам за кучешкия род, ама хормони*, какво да се прави - раста! Той Петър няма да ми доведе приятелка, ами аз сам да тръгвам да си търся. Ония двамата, Суерте и Дворжак, тоя път ще имат да вземат - не ги искам с мен! Суса може да ревнува и да издере очите на моята бъдеща изгора, а пък прасчо е мъж като мен, конкуренция.

Аз нещо се уморих, ще подремна, а ми е студено - иде зима. Дано да сънувам дъхавите и топли треви как галят нозете ми, а над главата ми прелитат пчели, оси, стършели и всякакви пъстроцветни пеперуди. В стомаха си чак ги усещам вече как пърхат!

Както често се случва с влюбените, в просъница в главата ми се появи следното стихче:

 

СТРАННО НЕЩО

 

Чуй какво с мен се случи:

родих се странно куче!

Мама кучка е от сой,

татко – уличен герой.

Имам лапички чевръсти,

дори очите ми са сини.

Приличам на порода хъски

с погледа си аз невинен.

А щом в мен това откриха,

на Петърчо ме подариха.

 

 

 

 

 

 

 

*куче от сой – породисто куче.

*хормони – вещества в организма, стимулиращи растежа