Съвременни любовни романи

Малкото, пораснало мече - Ангелина Емилова

Живяло нявга в гората,

мече  малко със свойта майка.

Татко нямало горкото,

ловец гръмна го летото.

Само майчицата мила,

остана негова закрила.

Всяка сутрин рано,

щом вдигне се росата

и Слънчо пръсне своите лъчи,

малкото мече бърлогата напуска

и трие сънено своите очи.

А мама Меца, ранобудна,

закуска  готви, чай вари,

за малкия юнак,

питка тя върти.

След закуската обилна,

Мечо тръгва по игри.

Лиска, Вълчо, Рунтавелка,

чакат мечето на горската пейка.

В игри и закачки,

денят бързо преваля,

слънцето и то се претъркаля,

захвърлят играчки,

и с бързи крачки,

всеки към дома поема.

Бърза и Мечо, очаква го мама,

може би малко сърдита,

но, той знае, колко е тя миловита. 

У дома, мама Меца,

малкото мече в прегръдките взема,

и кротко, с нежен глас,

започва да нарежда:

-Мило, мое, синче,

мило, мое, мече,

не може по цял ден да играеш,

трябва ти да знаеш,

че и на мама трябва да помагаш.

В живота, не всичко е игра,

трябва, ти, да учиш и други неща.

Мечо мига виновато,

мама говори много чудновато.

Как играта да зареже,

как, като все още е дете!?

Лапичките бързо измива,

хапва медец и заспива.

Уморено е малкото мече,

цял ден на слънце се пече.

Отново е сутрин,

Мечо ококори очи,

напряга уши,

не чува чайникът да шуми.

Леко от леглото се измъкна,

до огъня се той примъкна.

Що да види меченцето малко –

огънят почти изгаснал, колко жалко.

Няма никаква храна, дори вода.

Где е мама? Ами сега?

Бързо, бързо се облече,

и към леглото на мама се завтече.

Мама Меца в леглото лежи

със затворени очи.

-Мамо, мамо, бързо моля, те, стани!

Супа топла ми сготви.

Мама Мецана, леко отворя очи,

подвдига ръка и нежно гали

синчето по рошавата му глава.

- Мило, мое, дете, мама е зле.

От леглото не мога да стана,

Дай ми водица, душата ми огън изгаря.

Мечо стомничката грабна,

тича бързо към реката.

Пълни стомната с вода

и обратно припна той към мама.

Леко даде й вода,

после хукна през глава,

доктор трябва да намери,

на мама кръвното да мери.

Лута се насам, натам,

стигна чак до горската аптека,

където работи таткото Лисан.

-Моля, моля, помогнете,

Докторът Кълвач, търсете!

Мама болна е, лежи,

много я глава боли.

-Успокой се мече, малко,

хайде, поседни,

аз ще пратя бате ти Лисанко,

доторът да доведе след малко.

Минаха минута-две,

а за мечето бяха часове.

Ето докторът пристига,

бързо тръгват те двамина.

Докторът Кълвач, мечето изпревари,

мама Меца той прегледа,

леко се огледа

и на Мечо заговори:

-Слушай, мече малко,

майка ти ще трябва да лежи,

ден-два, три дори.

Кръвното й е високо,

организмът – слабоват.

Ти, момче, сега трябва да си по-сърцат.

Хапчето редовно да й даваш,

да се грижиш и да я гощаваш.

Докторът крила разпери, отлетя,

малкото мече се развъртя.

Първото огънят запали,

сложи то вода – чай на мама да запари,

спомни си как го прави тя.

После къщата измете,

сложи супата да ври.

Слънцето напече,

но няма време за игри.

Седна кротко до леглото,

хвана мама за ръка,

нежно с лапа я погали

и положи своята глава.

Мама Меца се разплака,

а мечето тихо проговори:

-Мила мамо, не плачи,

аз за тебе ще се грижа,

ти само се възстанови.

Супа топла то й даде,

после мъничко вода.

Погледна навън - притъмня.

Денят се изниза,

но този път не в игра.            

Уморено малкото мече положи глава,

но сънят отлетя.

Едва сега то разбра думите на мама,

че животът не е само игра.   

Отново е утро.

Мечо отвори очи.

Без време да губи,

лицето изми и хукна към огъня

чай да вари.

Но, чудо, чаят вече ври!

Питка се вече пече.

Кой стори това, чуди се малкото мече?

Отговорът не закъсня – мама Меца

е на крака.

Усмивка по лицето на мечето се разля,

хвърли се към мама и в прегръдката й топла засия.

Мама Меца го целуна нежно,

погали рошавата му глава:

-Ех, ти мое, малко, пораснало мече!