Съвременни любовни романи

Князът и русалката - Камелия Николаева Йотова

 

-                 Трети човек изчезна в тези гори! – разпалено говореше Добромир. – Не трябва да се задържаме в тези земи, княже! Трябва да продължим напред!

-                 Хората са уморени. Жените и децата са изтощени и слаби. Имат нужда от почивка!

-                 Не можем да си позволим да губим повече мъже и то без битка! Трябва да се отдалечим оттук и след това ще почиваме!

-                 И ромеите ще ни подгонят, ако останем още малко тук...

Племенният съвет тази вечер не можеше да вземе решение. Мъжете бяха уморени, изнервени и князът усещаше – уплашени от нещо. Ромеите бяха наблизо, цяло чудо беше, че още не ги бяха подгонили. Преходът не вървеше много леко. Народ от земеделци, които водеха уседнал начин на живот, беше решил да тръгне на запад, далече от земите, в които бяха живели дедите им. Някои от по-слабите, предимно жени, деца и старци, не бяха издържали пътуването. Нямаше време за скръб. Изгаряха телата, стягаха душите си и продължаваха напред. Отвреме-навреме ги жегваха нападения на племената, през чиито земи минаваха, не можеха да спират задълго. Отпочиваха за малко и продължаваха. Трябваше да намерят свободни земи, преди да дойдат есента и зимата.

Когато стигнаха това място, им се стори подходящо поне за по-дълга почивка. Сравнително близо беше до ромейската граница, военачалникът, който командваше граничните войски, можеше да изпрати отреди срещу тях. Имаше обаче широко плодородно поле, минаваше река, а наблизо растеше хубава гъста гора. Изглеждаше като място на изобилието.

След това изчезна първият мъж – млад, здрав и боеспособен. Не откриха тялото му и помислиха, че може да са го пленили ромеите. След два дена откриха, че липсва още един мъж, а след това – и трети. Нямаше следи от вражеско нападение, следотърсачите не откриха нищо. Мъжете бяха навлезли в гората и не бяха излезли оттам.

Сега съветът заседаваше, за да решат какво да правят. Сърцето на княза беше свито, млад беше и носеше отговорност за хората си.

-               Ще отложим вземането на решение за утре! – каза той. – Тази вечер оставаме тук! Късно е да тръгваме, няма да вървим през гората в тъмното! Да се удвоят постовете! Жените, децата и старите хора да се съберат в средата на лагера, мъжете да се разположат около тях! До зазоряване никой да не напуска лагера! – Той се изправи. – Свилене, ти отговаряш за хората, докато се върна. Погрижи се да се разположат, както казах. Драго, Мирославе, идвате с мен!

-                 Не можеш да влезеш в гората, Светославе! Не можем и теб да изгубим! – опита се да го спре Добромир.

-         Трябва да разбера каво става – каза князът. – Няма да отида сам!

Докато Свилен разпореждаше хората да направят лагера, така, както беше дал заповед князът, младият предводител с другарите си навлезе в гората. Скоро щеше да мръкне. Мъжете вървяха и се оглеждаха. Засега не се виждаше нищо особено.

Тя ги наблюдаваше, скрита сред дърветата, без те да я забележат. Водачът, когото наричаха княз, беше млад и красив. Очите му бяха сини като безоблачно ясно небе, косите му бяха руси и стигаха до раменете. Всъщност и тримата мъже бяха руси, снажни и синеоки, но красотата на княза беше тази, която я привличаше.

Те вървяха през гората и я приближаваха, но човешките очи не можеха да я видят, освен ако тя сама не решеше да им се покаже. Тя поиска да си поиграе малко с тях и се превърна в нещо малко и светло – блуждаещо огънче, което плахо присветна напред между дърветата.

Князът я видя и първо я помисли за последен отблясък на залязващото слънце. След това обаче светлинката се задвижи и сякаш го привлече към себе си. Той тръгна към нея. Двамата мъже го последваха мълчаливо. Пламъчето беше проблеснало за кратко и за тях. Колкото и да се опитваха да я достигнат обаче, светлинката се отдалечаваше, докато накрая се разнесе и изчезна. Мъжете се огледаха. Без да се усетят, бяха навлезли много навътре в гората и се бяха загубили. Не знаеха как да излязат и да се върнат в лагера. Вече беше тъмно, светлината на луната и звездите почти не проникваше между клоните на дърветата. Изведнъж се оказаха пред някакво езерце. И тогава князът я видя. Във водата седеше някакво момиче. Очите й светеха в тъмнината, косите й бяха дълги и тъмноруси.

-                 Ела при мен! – повика го тя и мелодията на гласа й го заплени.

-                 Ще паднеш във водата! – сепна го гласът на Мирослав. – Къде си тръгнал?

-      При нея – промълви Светослав, без да откъсва очите си от момичето. Беше по-красива от всяка друга жена, която беше виждал. Трябваше да отиде при нея. Никой нямаше да го спре. Той хвана дръжката на ножа си. Момичето се изправи във водата и сякаш тръгна да го посрещне. Някакви мъже застанаха на пътя му и се сборичкаха с него. Искаха да му отнемат момичето. Нямаше да го позволи! Ако беше необходимо, щеше да ги убие! Никой нямаше да го спре!

В този момент проблесна ярка светкавица, която прониза мрака между дърветата. Някъде наблизо изтрещя с такав сила гръмотевица, че земята се разтърси. Заваля проливен дъжд, който за секунди ги измокри до кости.

-      Перун! – възкликна Драго.

Князът мълчаливо се бореше с двамата едри мъже и се опитваше да достигне до момичето. В този миг проблесна втора светкавица и на ярката светлина той видя, че вместо крака, то има рибешка опашка. Русалка! Изведнъж той разбра цялата истина, усети какво безумие го е обзело и отскочи назад. Двамата мъже, които се опитваха да го спрат да не се хвърли във водата, не очакваха това. Тримата политнаха назад и паднаха върху меката трева.

Дъждът продължаваше да вали и разваляше магията на русалката. Гласът й вече не звучеше толкова приятно, колкото преди.

-      Какво ти става, княже, полудя ли? – притискаше го Драго към земята и не му позволяваше да се изправи.

-      Погледнете към водата – прошепна Светослав.

-      Какно има там? – попита Мирослав.

-      Не я ли виждате? – възкликна князът.

Двамата мъже гледаха към водата, но техните очи не виждаха нищо. Русалката беше решила да се покаже само на княза. Тя примамващо се изправи във водата и протегна ръцете си към него.

-      Пуснете ме! – заповяда младият предводител на двамата мъже.

Те го пуснаха мълчаливо, но бяха готови отново да го съборят на земята, ако се наложи. Той обаче се изправи, погледна за последно момичето във водата и обърна гръб. Очите му я изгориха като пламък.

-                 Да тръгваме обратно! – каза той и тръгна през дърветата. Мъжете бързо го последваха. Някак си успяха да намерят обратния път. Сякаш сам бог Перун им помагаше, като изпращаше светкавици, които разпръсваха мрака около тях и им позволяваха да се ориентират. Не след дълго излязоха от гората и се върнаха в лагера.

-                 Тази вечер никой да не се отдалечава оттук! – заповяда князът. – Утре призори тръгваме.

Той застана при мъжете, които пазеха лагера и остана буден заедно с тях под дъжда до първите лъчи на зората. Малко след изгрева на слънцето групата славяни тръгна на път. Трябваше да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от тези земи.

Пътуването им продължи дълго. По пътя загубиха още хора, имаше и две-три нападения от разни отреди, но накрая намериха бленуваните земи. Князът успя да се договори с ромеите да им предоставят малко земи, в които не живееше никой, като обеща в замяна да пази тази граница на империята.

Създадоха си град, около който издигнаха красиви бели стени. Князът си намери жена, за която се ожени и имаше три деца, които на свой ред пораснаха и се задомиха.

Но през всичките тези години, макар че с никого не говореше за това, в сърцето му оставаше лицето на русалката. Когато бече беше стар, погребал жена си и отгледал децата си, той предаде управлението на града на най-големия си син и една вечер излезе тайно от града. Върна се назад по пътя, по който бяха дошли, докато не стигна до онази гора. Застана на брега на езерото и я повика. Остана там дни и нощи, без да си тръгне и отчаяние обземаше душата му, защото не можеше да я види и чуе.

А тя си седеше във водата, пееше си тихичко и се чудеше кога да му се покаже.

 

 

07.03.2019 г.