Съвременни любовни романи

Змей и невеста самодива - Камелия Николаева Йотова

Някога много отдавна, когато светът още бил млад, в едно далечно царство, което се намирало на върха на високи остри планини, заобиколени от гъсти непристъпни гори, живеел царят на змейовете и змеиците.

Млад и могъщ бил той, в разцвета на силите си. Никой не можел да се мери с него нито по ръст, нито по сила, нито по красота. Облечен в златната си броня, препускащ на хвъркатия си бял вихрогон, той предвождал летящата си армия и покорявал съседните, а след това – и по-далечните земи. Змейовете завладявали градове и села, но не избивали хората, които живеели там, а ги подчинявали и превръщали в свои поданици. Така с всеки нов ден тяхното царство ставало все по-могъщо.

Миролюбивите селяни се страхували от царя. Започнали да го наричат не по име, а по прякор – Страшния. С всяка нова победа той ставал все по-самоуверен. Мислел си, че ако реши, може да завладее целия свят и да го покори на волята си. Докато един ден, в едно бедно селце, което селяните за пореден път доброволно му предали, срещу обещанието да пощади животеца им, на пътя му се изправила една старица. Тя била толкова стара и слабичка, че по-скоро приличала на сянка на жена. Тъничката й коса се развявала от лекия повей на вятъра. Подпирала се на една проста дървена тояжка и като че ли дори най-слабият ветрец можел да я отнесе. Странна била старицата и Страшният я погреднал с почуда. Тогава, когато всички бягали от пътя му, тя застанала сама пред него и пред войската му. Всички, дори неговите змейове не смеели да посрещнат с очи огнения му взор, за да не предизвикат с нещо гнева му. Тя обаче го погледнала безстрашно право в горящите като въглени очи и го поканила да си отдъхне от похода в дома й.

Вечерта старицата поканила госта си на масата. Докато две сирачета, които жената била приютила в дома си, им поднасяли вечерята, тя разказвала на царя на змейовете различни истории от близки и далечни земи. Той се учудил откъде старицата ги знае, след като никога не е напускала дома си, но тя му обяснила, че давала подслон на пътници и търговци, които минавали през тези земи, а в отплата те й разказвали за местата, от които идвали. Една от историите била за вълшебна гора, която растяла недалеч от селото, край която местните хора не смеели да припарят. Разказвали, че в нея живеели самодиви, които можели да омагьосат заблудилите се пътници и че никой то тези, които веднъж са влезли в гората, не е излязъл обратно.

На изпроводяк на другата сутрин старицата изпратила мило царя на змейовете и отново го предупредила да избягва гората на самодивите.

Естествено, за него нямало по-голямо предизвикателство от това.

Предупрежденията на старицата само разпалили желанието му час по-скоро да открие вълшебната гора и да зърне самодивите, за да види наистина ли са толкова красиви, колкото ги описвали. Той бил сигурен, че е достатъчно силен, за да устои на всякакви магии и вълшебства, даже си помислил, че може да завладеее вълшебната гора, както всички други земи по пътя си и да накара нейните обитатели да се подчинят на волята му.

Затова, още щом напуснали селото, царят издал заповед и змейовете препуснали на крилатите си коне направо към омагьосаната гора.

Яздили, колкото яздили, стигнали до гората. Дърветата били високи, силни и гъсто преплетени. Царят си наумил сам да навлезе сред тях и нищо не можело да го спре.

-                 Кажете на змейовете да разположат лагер тук край гората! – заповядал той. – Аз ще вляза сред дърветата. Ако до три дни не се завърна, елате да ме потърсите!

Той изрекъл тези думи и тръгнал между дърветата, които сякаш се отдръпнали, за да му отворят път. Веднага щом царят пристъпил напред, дърветата се затворили зад гърба му и никой от придружителите му не могъл да го последва. Те се разположили на лагер, както им било заповядано и го зачакали да се върне.

Цял ден вървял царят на змейовете между дърветата. Гората си изглеждала като най-обикновена гора, по клоните тичали катерички, прелитали птички. На няколко пъти видял сърни, но макар че бил запален ловец, сега не им обърнал внимание. На друг лов бил тръгнал той.

Привечер, изморен от вървенето, той пил вода от едно поточе и легнал да спи върху мекия мъх до корените на едно дърво. В просъница дочул гласове и ръката му потърсила дръжката на меча, но оръжието било изчезнало. Зазвучали звънки момински смехове, които го събудили и разсънили.

Пред него стояли няколко нечувано красиви девойки, облечени с бели ризи и с разпуснати дълги коси. Девойките го гледали и се смеели без страх, а той се почувствал леко засегнат.

-        Кои сте вие? – попитал царят. – Коя е вашата предводителка?

-        Сияна самодива – отвърнали девойките. – Ставай, да те водим при нея!

-            Аз съм цар на змейовете! Нека тя да дойде да ми се поклони и да ме признае за владетел на тази гора!

-            Ние нямаме владетел! – отвърнали самодивите. – Ако искаш да я видиш, трябва ти да отидеш при нея. Ако не, можеш да си вървиш, гората ще те пусне обратно и ще изпратим един вълк да те изведе от нея.

Любопитството на царя обаче било силно. Той не можел да си тръгне, преди да е видял предводителката на самодивите. Затова мълчаливо ги последвал. Те го довели до една поляна насред гората. Там, сред зелените буйни треви, стояла тъмнокоса девойка с красота, каквато е невъзможно човек да опише. Косите й падали на гъсти тъмни вълни до земята, очите й били тъмни и дълбоки, царят направо потънал в тези очи. Стоял и я гледал с почуда, почти забравил за какво е дошъл.

-            Какво правиш в нашата гора? – попитала го предводителката на самодивите и гласът й прозвучал като сребърна камбанка в тишината.

-            Аз съм цар Страшния, владетел на всички змейове и змеици и на хората от всички земи от морето, от което слънцето изгрява, до морето, в което вечер слънцето залязва. Всички се подчиняват на моята воля и признават моята власт. Време е и самодивите да ми се подчинят! Подчинете се с добро, признайте моята власт и животът ви ще бъде пощаден.

-            Самодивите не се подчиняват на никого, царю на всички змейове и змеици. Ние сме свикнали от векове да живеем свободни, далече и от змейовете, и от хората, тук сред нашата гора, в мир с нея и с нейните обитатели.

-            Тогава се съгласи да ми станеш жена - предложил й той. Никога не бил виждал толкова красива девойка нито сред жените, нито сред змеиците. Не искал да се раздели с нея.

Сияна се съгласила. Помислила си, че младият и силен цар на змейовете й е лика-прилика. Вдигнали веднага сватба, защото той не искал да се отдели от нея нито за миг. Тя обещала след сватбата да го последва в неговото царство, а омагьосаната гора щяла да остави на сестрите си. Върнал се царят на змейовете с невестата си, която била толкова красива и така му подхождала, че змейовете веднага я приели за своя царица. Дали й на нея един бял вихрогон, за за може да язди до съпруга си. Сестрите й се сбогували на края на гората с нея и й прошепнали нещо, което царят не чул.

Не след дълго цар Страшен и невестата му Сияна се прибрали в неговия дворец. Дворецът се издигал на най-високия връх на най-високата планина в царството. Около него имало остри високи скали, облаци и орли.

Щастието им траяло кратко. Царят бил свикнал всички да се подчиняват на волята му. Самодивата обаче била живяла свободна, без владетели и не можела да приеме неговите ограничения. Една ранна сутрин Сияна написала бележка на съпруга си, че го оставя и моли да не я търси повече, облякла самодивската си риза и с думите, които й прошепнали сестрите й повикала планинските орли. Най-силният от тях я взел на крилете си и я отнесъл в неизвестна посока, а останалите горди птици се разпръснали в различни посоки в небето, за да заблудят преследвачите.

Царят разбрал твърде късно, че Сияна е изчезнала. Първо си казал, че тя няма значение и че няма да я търси. След това обаче осъзнал, че не може да живее без нея и поискал да си я върне на всяка цена. Обявил голяма награда, изпратил глашатаи във всички посоки на света, но времето минавало и отникъде нямало новини.

Напуснал царят двореца си и тръгнал сам да дири Сияна. Пътят му го отвел и до къщата на престарялата старица, от която за пръв път бил чул за самодивите.

-            Само един е начинът да я задържиш и да си я върнеш, синко, - му казала тя. – Самодива и жена не можеш да задържиш със сила и принуда, а само с истинска любов.

За втори път пристигнал цар Страшен до омагьосаната гора и повикал Сияна. Този път обаче дърветата не искали да му сторят път. С него до гората били дошли няколко момци от селото, но те не посмели да продължат напред. Той навлязъл сам сред дърветата. Момците го изпратили с погледи, чакали го, чакали го и когато царят повече не излязъл от гората, се върнали в селото. Никой повече не го видял.

Някои си мислят, че той успял да се събере със своята самодива и да изживее с нея щастливо живота си. Други обаче припомнят, че самодивата е свободна и не обича да се покорява, а само си играе с хората.

Каква е истината, никой не е разбрал и до днес. Дърветата в омагьосаната гора растат толкова нагъсто, че не пускат човек да влезе навътре, а клоните им са така преплетени, че змейовете, които прелитат отгоре, не могат нищо да видят...

05.03.2019 г.