Съвременни любовни романи

АБИЗА - Ангел Георгиева

 

   След като се нахрани поносимо, Сфинксът отлетя в неизвестна дори за него посока и при първия проблясък на вода се приземи до нея. Задоволил жаждата, почувствал се изпълнен с нужните вещества, той протегна дългите си крака, сви тежките крила под себе си и засънува с пълната сила на фантазията, която неговата порода можеше да си позволи.

  И всичко се превърна в една водна пустош, лишена от граници, хоризонти и инициации за посока. Летенето е до време, а земя не се вижда накъдето и да се огледа. Все още не чувства умора в крилата, но колко може да продължи това, не би предвидил. Опита да се издигне още нагоре и да се пусне в свободен полет, като по този начин дава релакс на приспособленията за летене, а и повече перспектива за оглеждане в далечното. Това се повтаряше вече не се знае колко пъти и нищо. Вода и само вода. Той съзнаваше, че ако падне в нея, веднага ще се удави, защото всичко ще се напои и ще стане безмерно тежко. Тази мисъл като че го накара да усети умора и заченки на страх, примесен с мисъл за ненавременна смърт. И паниката не му позволи да погледне във философската си същност, която да му прошепне, че всяка смърт си е точно когато трябва, както всеки живот се явява в точния момент и на правилното място. Въпрос на умозрителен ъгъл и достатъчен житейски опит. Тези, дето ги убиваше за да се наяде, дори нямаха време за подобни разсъждения и може би хилядите убийства през вековете на живот сега търсеха своето възмездие, назначавайки за палач водната бездна с неизвестно местоположение  и име.

  Той си я нарече Абиза и я прие като последна любов, макар никога да не бе имал първа. И тя сякаш разбра желанието му за съвокупление, набъбна, разпука се и го засмука в една спираловидна фуния, от която единственият изход се намира някъде много надолу.

  Започна се свободно падане във вакуум, в който нямаше усещане за тяло, че и за мисъл, а когато отдолу нагоре заискриха огнени струи, се завърна с въпроса: „Какво пък е това?“ Сфинксът нямаше понятие нито от древногръцки Хадес, нито от етруско Чистилище, така че освен асоциации откъм огън нищо повече не можеше да дефинира и додето си напрягаше мъдрата глава, се озова върху огромен черен площад, където  гореше също немалък огън. От едната страна на пламтящата клада във високи кресла бяха насядали някакви черни същества, облечени в черни раса и забулени с още по-черни капюшони.

  Едно от тези черните се изправи бавно и величествено, очите му заискриха в огнено и не се знаеше дали са такива, или е просто отблясък:

– Харесва ли ти да си мъртъв? – чу съскащо приглушен говор на език, който разбираше, без да го знае.

– Че аз не съм мъртъв – пипна с лапа гривата си Сфинксът, не съзнавайки, че за пръв път говори.

– Ти се мислиш за жив, ама си мъртъв, защото си последният от твоя род и повече там горе няма да те видят ни летящ, ни вървящ. Само споменът ще продължава да плаши децата с разкази до малките легла в зимните вечери и точно този спомен ще те държи жив, но някъде другаде. Безсмислено е да те оставяме още стотици години да се явяваш съдба за тези, които са Бъдещето на Планетата, убивайки ги само за едното ядене. Поне да им задаваше въпрос, подобен на оня, дето един друг Сфинкс постави на Едип, а ти просто си ги разкъсваш, за да напълниш търбуха си в едно безкрайно повторение. Сега вече като умрял не ще имаш нужда от подобни действия, защото няма да чувстваш глад и жажда, а само желание за живот в новия Свят, където има светлина и любов. Водете го!

  Сфинксът не разбра къде ще го водят, защото се събуди само за да умре наистина...